ДО ЛЮБОВТА ПРЕЗ ВЪРХОВЕ ИЗМАМНИ

Една жена на пръсти се разходи

в душата ми, за ласки закопняла.

И виждам я как като скитник броди

сред мъката, в сърцето ми преляла.

Разчепква с меки пръстчета душата.

Преде от облачната ѝ къделя.

Вретеното в ръката на жената

е кръст, довел Възкръсната Неделя.

На тънки нишки преждата се точи.

Валят по тялото снежинки бели.

С ръцете си тя върхове ми сочи,

които, заедно със мен, катери.

Омесва бавно тялото с душата.

Със пръстчета копринени ме гали.

А по-прекрасно нещо на земята

от туй блаженство има ли?...Едва ли!...

И стигаме до онзи миг, когато

душата с тялото в едно се сливат.

Изпълнено с възторг, сърцето свято,

пътеки нови, слънчеви открива.

Ний тръгваме по тях със нея двама.

Вървим, докато силите ни стигат.

Не ражда никоя любов измама,

до нея щом през върхове достигат.