ЧЕРНО-БЯЛО

Не обичам да гледам романтични филми. Там героите се влюбват още по време не надписа за начало. Срещат се в тълпата и се разпознават по флуидите нежност. Следва дълъг поглед. През това време зрителят има време да стане от фотьойла и да си направи кафе. После - истинска страстна и всеотдайна любов за цял час. Но не си спомням да съм гледала филм, в който героите да се обичат цели два часа. 

В живота е малко по-иначе. В един съвсем неочакван миг тълпата внезапно избутва близо до теб някого, когото трябва да спасиш или трябва да те спаси.
При мен стана така - той ме спаси.
И, понеже не вярвам в романтичните филми, животът ми зашлеви плестница в кадифена ръкавица. Изобщо не бях готова за любов. Напротив – въоръжена с гняв срещу целия свят, бях подготвена за среща със смъртта. Наричах любовта „его“. Вярвах само в себе си. Донякъде... Но и тази вяра се изчерпваше капка по капка. И моят черно-бял живот ставаше все по сиво-черен.
Прекарвах дните си в болницата, където умираше моят баща. Дните минаваха монотонно и ставаха все по-къси. Изцеждах от изнуреното си лице усмивка по усмивка за болния, когото не исках да пусна да си отиде. А той, уморен от моята грижа, ми отвръщаше със своята топла нежност и услужливо се правеше, че ми вярва. Рядко оставах насаме със себе си, за да бъда истинска, но тогава можех да плача или да мисля за смъртта. Когато нещастието има име, а смъртта образ, който обичаш, е трудно да бъдеш философ. Можеш да оцелееш само ако някой хване ръката ти и ти помогне да станеш, когато коленете ти са залепнали за земята и краката не те слушат.
И се случи. Един телефонен звън, един топъл глас ме върна към живота. Всеки ден, когато стигах до ръба, го чувах. Не патерица ми беше, а крило. И така една година, за да се вдигна и още една – за да летя.
- Ти си егоистка, разбираш ли? – това е същият глас, но днес - Не, не ме прекъсвай! Крайно време е да ти го каже някой – станала си егоистка. Сигурно се е случило, когато е трябвало да взимаш всички решения сама. Но сега, хем искаш да сме заедно, хем искаш да решаваш вместо мен. Какво те направи такава? Не! Няма значение. Вече няма значение. Искам да ти кажа само, че времето, прекарано с теб, беше нещо специално за мен. Но аз съм зает човек и нямам възможност да бъда бавачка – да ти звъня всеки ден, за да си говорим безсмислици. Ако има защо, ще ти се обадя. Губим си времето в празни разговори. Не сме деца да си казваме само, че се обичаме. Ако това е така, то си личи, то се вижда – аз нямам нужда да го повтарям, нито даже да го чувам постоянно.
Защо ми казва да не го прекъсвам, аз мълча. Искам, но не мога да го прекъсна, защото гласът ми се разбива в стената от думи. Колко време говори? Не знам. Не го разбирам. Слушам, а главата ми бучи и не мога да осмисля нито дума. Пак повтаря „егоистка“. Защо го казва?... Когато обичам, го правя за себе си, така ли? Защо допуснах да ме омагьоса така? Защото му вярвам. Вярвам му дори когато ме пробожда с думи . Умее да говори. Сега започвам да си мисля кога станах егоистка...
После тръсвам глава – глупости! Ела на себе си! С толкова много думи той казва просто – всичко свърши. Но не може да каже защо, нито кога и как. Затова търси вината в мен. Опознал ме е добре – знае дори какво си мисля сега и умело ми вменява вина.
Още говори.
Плъзвам червената слушалка.
Телефонът звъни отново:
- Нещо прекъсна .... – и продължава да говори колко ненужно и безотговорно е да продължаваме така.
Аз мълча. Защо мълча? Защо не му изкрещя: „Върви си! Просто си иди и не разпъвай душата ми на кръст! Защо се вмъкна в нея точно когато бях решила, че никога повече няма да се влюбя?! Защо ме направи отново щастлива? Защо ми даде дъх и пулс да се усетя жива?“
Но аз мълча.
В слушалката гласът започва да прави по-дълги паузи. Но после пак набира скорост.
Мислите в главата ми са накъсани и се борят с кадри от спомени като във филм на ужасите. Само дето сцените са ужасно красиви: двама души в един непознат град – говорят дълго и крачат по стръмното на хълма. Спират. Той я целува по рамото. „Аз те целунах...“ – казва нелепо той. „Знам...“ – още по-глупаво отговаря Тя. Всяка връзка си има миг и този е техният. Той я хваща за ръката и хукват нагоре по хълма със смях. Романтично. Додето не се оказва, че на върха на този хълм има не друго, а ромска махала. После смях и бяг надолу...
Или ... Трябва да е тръгнал преди около час. Ще измине сто километра, за да дойде да пият кафе. Тя е вперила поглед в малкия паркинг, а ръцете ѝ се потят и сърцето ѝ ще изскочи между копчетата на зимното яке. Кафе. Ще пият кафе и ще говорят дълго.
Тя съм аз, а Той е той. Но този филм е черно-бял.
Смътно се мяркат в главата ми и спомени за дълги телефонни разговори. Не като този.
Той още говори.
Плъзгам червената слушалка. Не искам да слушам. И няма защо. Оставям телефона в стаята, защото не искам да чуя, че отново звъни. Стига ми тази агония.
Излизам на терасата и взимам цигара, но не мога да я запаля – ръцете ми тежат, краката ми са вцепенени, сякаш ей сега отново са ми съобщили за смъртта на любим човек. А всъщност убита се чувствам аз. Нямам сили даже да преместя погледа си, той се впива в една точка в нищото и остава там, докато аз оставам тук. Между него и мен се отваря тунел и тъмното грабва душата ми, сякаш я засмуква. А аз, изплашена я следвам, за да не си я изгубя в нищото на този тунел. И ето – пристигам. В миг настава топлинка и уют и мен ме има вече там – аз срещам себе си и ми е толкова хубаво. Обгръща ме обич... Боже! Какво ми става? Стряскам се и в миг събирам себе си на хладната тераса с незапалената цигара в ръка. Какво се случи? Тръсвам глава, като да се събудя.
Влизам в стаята и погледът ми търси телефона. Не. Не е звънял.
Но имам съобщение: „Толкова много неща ти казах, но не казах най-важното – обичам те! Уплаших се от тази любов. Опитах да те прогоня от себе си. И тогава разбрах колко много те обичам!“
Нямам сили да говоря. Но кратко написвам: „ Видях“.