Пролет, напъпила през есента

Взе я синът на чорбаджи Иван! Получи я за жена с уговорката в замяна да осигури семейството й. Не й беше по сърце тази женитба, но знаеше, че пристане ли на този момък, ще спаси семейството си от немотията. Не го обичаше, но трябваше да се научи да живее с него! На сърце й беше синът на овчаря, ала знаеше, че никога няма да бъде негова! Виждаше го сутрин как подкарва овцете на паша, а вечер нямаше търпение да мръкне, за да го зърне отново. Илия също я гледаше с желание, но знаеше, че никога няма да може да я направи своя любима, защото семейството му бе бедно и живееше в нищета. Та кой здравомислещ човек в онези времена би желал да се сроди с бедно семейство?! Всеки гледаше да пребори немотията в името на децата си! Защо един баща да даде дъщеря си на беден овчар като него, като можеше да я омъжи за сина на някой чорбаджи! Да те посети в дома ти човек с възможности, за да поиска дъщеря ти за съпруга на сина си, си е голям късмет...

Омъжи се Дума за сина на чорбаджи Иван. Примири се със съдбата си, роди му три деца. Не живееха окрилени от любов, но се разбираха и в дома им цареше мир и спокойствие. Въртеше къщата, гледаше децата, а вечер посрещаше мъжа си, готова да задоволи всяко негово желание. Нощем обаче, когато уморена затвореше очи, сънуваше Илия. Знаеше, че е грях да мисли за друг мъж, ала съзнанието й рисуваше красивото му лице в мислите и сънищата й. А сърцето й! Как трепваше само всеки път щом го срещнеше! Свеждаше очи надолу засрамена и не смееше да го погледне, но усещаше впитите му в нея очи. Илия сякаш забравяше, че е със съпругата си в такива моменти! Налагаше се Рада да го побутне, за да се съвземе. Жена му мразеше Дима, защото знаеше, че тя му е на сърцето! Защото, въпреки годините, които бяха изминали, Илия продължаваше да обича не нея, а Дима!
Отиде Рада един ден при една циганка в съседното село и поиска от нея да направи магия на Дима. Мургавата жена прави струва и накрая каза на Рада, че Дима скоро ще заболее и лека полека ще напусне този свят.
Прибра се доволна Рада и нетърпеливо зачака магията да започне да действа. Дните минаваха, а Дима изобщо не приличаше на болна, напротив! Ставаше все по-красива и сякаш с всеки изминал ден разцъфваше като роза под лъчите на майското слънце! Вместо да вехне, тя сякаш се прераждаше!
Вместо Дима Рада заболя. Започна да слабее и пред погледа на децата и Илия, бавно започна да гасне. Заведе я мъжът й на лекар в града, но докторите не можаха да разберат какво й е. Не мина месец и Рада се спомина.
Остана Илия вдовец на петдесет и три години и пое сам грижата за децата и дома. Благодареше на господ, че щерките му са що годе големи и могат да се оправят сами. Шетаха вместо майка си вкъщи, готвеха и вечер посрещаха баща си от работа. Смъртта на майка им ги бе принудила да пораснат по-рано, бе изтрила от лицата усмивките им след непрежалимата й загуба, но бяха длъжни да продължат напред. Такъв беше животът...
На шейсетия рожден ден на Илия вече и трите бяха омъжени и живееха със съпрузите си в града. Домът на Илия стана студен и празен след като рожбите му свиха свои гнезда. Бе останал сам и трудно преглъщаше самотата. Очите му гледаха уморено, загубили блясъка си. Светваха само щом видеше Дима. Знаеше, че не бива да се навърта около дома на омъжена жена, но желанието да я зърне дори за малко надделяваше. Понякога заставаше скрит зад ствола на стария орех в близост до къщата й и я наблюдаваше дълго, възхищавайки й се. Това обаче не остана незабелязано от съселяните им и скоро тръгна мълва, че Илия задиря булката на Васил. Клюките принудиха Илия да стои далеч от дома на Дима, ала Васил не можа да преживее клюките. Пропи се и не след дълго напусна този свят.
Остана Дима вдовица и самотата й стана първа дружка. Прие съдбата си и продължи напред заради децата и внуците, които я посещаваха веднъж месечно. Нетърпеливо чакаше тези срещи. Къщичката й се изпълваше с детски смях и сърцето й преливаше от обич. Вече имаше и правнуче и бе благодарна на господ, че й беше дал дни, за да му се порадва.
Когато станеше време децата да си ходят, сърцето й се свиваше от мъка и сълзи изгаряха очите й. След като ги изпратеше плачеше дълго и неутешимо.
Един суров зимен ден по обяд умората я надви и Дима потъна в дълбока дрямка. Не усети гъстия задушлив дим в стаята и не успя да предотврати огъня, който лумна от печката. Сънуваше, че не може да диша и се задушава. Стресна се, отвори очи и разбра, че не е кошмар. Огънят бе обхванал цялата стая. Обзе я ужас. С неимоверни усилия се стана от леглото и опита да се измъкне от огнения ад, но не успя. Падна на няколко крачки до вратата и потъна в мрак.
Събуди се в болницата и видя изплашените лица на децата си. Отвори уста, за да попита какво е станало, но от гърлото й не излезе нищо и очите й се напълниха със сълзи.
- Не плачи, мамо! - погали я нежно по главата голямата й дъщеря. - Ще се оправиш, всичко ще е наред! - каза на майка си Ирина и я целуна внимателно по бузата.
Дима затвори за миг очи и опита да си спомни какво се е случило, но не успя. Когато ги отвори, срещна загрижените очи на сина си.
- Ка... - отново направи опит да попита защо е в болница.
- Избухнал е пожар в дома ти. Добре че чичо Илия е бил наблизо в онзи момент! Видял е огъня и влязъл. Намерил те до вратата. Била си в безсъзнание. Взел те и те изнесъл навън. С риск за своя живот е спасил твоя...
Докато слушаше разказа на сина си, сълзите й се стичаха по лицето. Илия, единственият мъж, когото истински бе обичала, бе спасил живота й! Опита да каже нещо, но отново не успя. Показа с жест, че иска химикал. Щом се сдоби с хартия и писалка написа: “Искам да видя Илия. Кажете му да дойде!”
Децата й си размениха по един бърз поглед и Дима помисли, че се е случило най-лошото с нейния Илия. Закри с ръце уста и се разрида.
- Мамо, мамо, успокой се! Чичо Илия е добре. Има леки изгаряния, но е добре. Искаш ли да те заведа да го видиш? Той е на горния етаж - успокои я дъщеря й.
Дима изтри сълзите, а очите й светнаха. Изправи се с помощта на сина си и седна в инвалидната количка, която Иван докара отнякъде. Нямаше търпение да се увери, че Илия е добре и не е пострадал тежко. Когато я вкараха в стаята му, очите й отново се наляха със сълзи. Ръцете и краката на любимия й Илия бяха обинтовани, но беше жив! Накара дъщеря си да я приближи максимално близо до леглото му и когато се озова до него, склони глава на дланта му. Илия погали нежно лицето й и изтри мокрото й от сълзи лице.
- Добре съм, момичето ми! Не се тревожи за мен! Благодаря на господ, че ме прати навреме в дома ти... - изрече тихо той, задавен от сълзи. - Какво щях да правя без теб, обич моя? - погали белите й коси Илия, забравил, че не са сами. Дима целуна дланта му и извърна очи към дъщеря си, която тихо подсмърчаше до вратата.
- Ще ме извините ли за минутка? - попита ги Ирина и излезе от стаята преди да дочака отговор. Искаше да ги остави насаме. Да ги остави да се порадват един на друг.
Бе леко изненадана от любовта на майка си и чичо й Илия, но и се зарадва. Майка й щеше да бъде в добри ръце и нямаше да е сама! Но по-важно бе, че двамата се обичат!
Можеш да срещнеш любовта и на старини! Понякога любовта е пролет, напъпила през есента...