Моята любов

Защо си губя само времето

в любовните ми мои стихове?
Останах си непораснало дете
сякаш живея в други светове,

Римите отново ги редя в думи
и си създавам някакви куплети,
но мисълта ми понякога се губи,
а това са едни мигове проклети.

Нали искам да и кажа много,
но не стигат моите мисли?
Все още е бедно моето слово,
а тя заслужава думи красиви.

Но възможностите са такива,
искам много, но не се получава.
И колкото да пиша все откривам,
че любовта ми в стихове не става.

А понякога ей така си мисля,
защо ли и как ли я открих?
Дали съдбата с пръст показа,
че от любовта и аз се заразих.

Защо пътя наш така ни се пресече,
та точно там случи се в онзи ден?
И нещо в мен внезапно като рече:
„Ето я жената, тази е за мен!”

Не знам, не знам, не мога да гадая,
но там онзи ден всичко начерта.
Дали аз съм знаел, не, не знаех?
Та как съдбата моя да си прочета.

Съвсем се случи много ненадейно,
не бе ли някак Божи пръст в това?
Аз гледах я с очи благоговейно,
тя беше прекрасна мъничка жена.

Но ето, така стихът си го написах,
нали е за жената, за моята любима?
И отново в писането се улисах,
като че ли се влюбих в тази тема.

Значи, че това не е невъзможно,
да пишеш нещо ти за любовта,
но писането става доста сложно,
ако ти не го направиш от душа.