Сродни Души

„От всички изречени или написани някога думи, най-тъжните са тези : Можеше да бъде “

Джон Грийнлийф Уитиър

Отхапвам от ябълката и подавам друга от кошницата на Стоян. Той стои до мен на пейката в двора и се взира в нещо невидимо за мен напред.
- Не искам, благодаря.
- Домашни са, нали така беше.
- Тия имат червеи.
Моментално поглеждам надолу и преценявам дребната, жълто-червена крива форма на плода в ръката ми.
- Глупости, - казвам, - това е само по картинките.
- Или си го изяла вече без да разбереш.
Бутам го с лакът в ребрата и отхапвам отново.
Той вдига поглед към старото ябълково дърво, листата на което вече са започнали да почервеняват, а клоните му са натежали с плодове.
- Наистина ли ще го отрежат?
- Май да, - отговарям, докато дъвча,- не знам, новите собственици си решават.
Той притихва за кратко и след малко казва.
- Съжалявам.
- За кое?
- Че трябва да продадете къщата.
- Моля те. Тя не беше моя и без това.
- Но си израснала в нея.
- И вече не съм тук.
Приятелят ми от детство се обръща към мен и заявява.
- И все пак.
Очите ми се спускат бавно по ствола на голямото дърво, и продължават надолу към зелената трева, осеяна с безбройните сиво- бели пухести глави на глухарчетата, набучени като на клечки.
Отнякъде се появява вятър, който откъсва няколко от същите меки снопчета и ги понася нагоре към кристално чистото небе.
Осъзнавам, че това е един от последните топли и слънчеви дни преди да е застудяло и да е дошла зимата.
- Помниш ли, - Стоян пита и така ме връща обратно към разговора- като бяхме
малки винаги си пожелавахме нещо като хванехме някое от тия летящите .
- Били сме просто деца.
- Но не си забравила, нали?
- Ами...не съвсем.
- Въпреки че се се опитваш да се преструваш, че е така.
- Не се преструвам, просто всичко е..как да кажа. Не е същото, това е. Пораснахме.
Няма какво да си пожелаваме.
- Не ти ли липсва? Поне малко?
- Кое?
- Как кое, родния край, роднините, приятелите от детството.
Аз, почти казва той, но виждам ,че се спира и извръща поглед.
- Няма значение.
- Разбира се, че има. Със сигурност се сещаш понякога за разговрите, излизанията...
Горчив вкус се разлива в устата ми и се мръщя на скелета на ябълката, или това, което е останало от него.
- И да се сещам, - казвам, - вие и без това сте женени всичките вече. И да бях тук,пак
нямаше да има време да се виждаме.
Той не ми отговаря и аз хвърлям огризките от ябълката в тревата.
- Хайде,- ставам и му подавам ръка – да видим дали има дюли, които вече стават от
дървото в двора отпред. А после ще ми помагаш при нотариуса за продажбата на къщата. Знаеш, че и без това нищо не им разбирам на адвокатите.
- Добре- казва той и тръгва след мен.
- Жена ти няма да те чака за обяд, нали?
- Не .
- Извинявай, изобщо не попитах.
- Няма, казах ти- не се тревожи.
Обръщам се да видя дали и някъде зад мен и казвам просто.
- Щом казваш. И благодаря.
Казвам и се усмихвам на човека, с когото някога си представях че ще остареем заедно.
Може би в точно тази къща, от която нямам търпение да се отърва.