Самоубийствено

 Получих писмата ти, Лора, онези до никого, които не си ми изпратила… В една ноемврийска сутрин, вървях под ръка с моя не-съпруг, опиянена от новата надежда на софийското сънено утро, което ме водеше по Раковска, назад към моята университетска младост. Две сенки на мъж и жена, две сенки в мъглата. А аз наивна вярвах, че вървя към бъдещето, а съм крачела назад, подобно героинята на Блага Димитрова, с лице към отминаващия път….София, сутрин, пусто е по Раковска. Бързаме нагоре, все бързаме за някъде или само аз бързам, за никъде. Тротоарът неприветливо ме спъва, оглеждам се. От кога вървя от тук, без да се обърна, от кога минавам сляпа, а беше време, заспивах с писмата ви. Ето ни, две сенки в мъглата, стоим на Раковска, пред къщата на любовта ви и не смея да вляза. В главата ми хиляди въпроси-не успях ли така да обичам, да достигна частица от тази небесна любов? И там, в това софийско утро, разбрах, че градя една страшна химера, любов от миналото, за която няма място в настоящето, защото в настоящето тя не съществува, в реалността той си има съпруга, аз също имам свой дом и съпруг и дете. И тъмната, привлекателна и бездънна сянка на тази любов от миналото се стовари върху раменете ми. Нима вярвах, че е възможна в нашия век такава любов, като „птица устрелена”. Почувствах се смешна в делничното си бързане, празнично, поради неговото присъствие до мен, така малко са миговете, в които…Да стоя пред вашата къща, с моята смешна повседневна драмичка, как смеех? Та за дори не бях ревнива, купувах букети за жена му, изпращах подаръци за детето му, напомнях му за годишнините от тяхната сватба и рожденните дни…десет, десет годишнини преживях, десет пъти избирах подарък за нейния рожден ден, макар че той често пропускаше моя, не му напомнях, от деликатност или от желание да запазя жива илюзията си?!Ето, пак станах смешно драматачина. А исках, исках да ти кажа, че ти завиждам, Лора, завиждам ти за любовта, за музиката от стиховете посветени на теб.

Получих писмата ти, Лора, онези до никого и се засрамих от своята полу-любов, та аз нямам смелост да се застрелям за него, нямам дори револвер. Дори не застрелях и него, просто си отидох в нормалността, в скучната, уютна, обикновена нормалност на живота ми без него…И само понякога, в ден като този, в който отново е забравил рождения ми ден, отварям раклата под синия прозорец, с писмата и пистолета до тях…

P.S: Получих писмата ти, Лора... Колко красива си в свойта любов- самота, сама жена, в полите на Витоша. Жена на тъгата, в един свят от сивота и скука. Колко е синя тъгата ти, Лора!