Любов

Калин седеше на крайната маса в кафенето и барабанеше с пръсти по плота на стъклената маса. ‘’Любов.’’ – размишляваше той. ‘’Пет букви. Само пет букви, а как преобръщат живота ти…’’Л’’ – като лудост, ‘’Ю’’ – като…юруш, като любов на юруш, ей така – стихийно, ‘’Б’’ – като безсъние, като… бухал…защото не спя нощем от мисли по нея, ‘’О’’ – като обричане, не мога без нея…’’В’’ – като вярност…’’
‘’Е, не звучи много поетично, ама така се чувствам…’’ – усмихна се вътрешно Калин. Погледна часовника на телефона си и въздъхна. Още 10 минути, докато тя дойде. Сърцето му трепетно подскачаше чак в гърлото. Таня…Появи се ненадейно в живота му и той се влюби до уши. Спомни си за първата им среща – плахо почукване по прозореца на колата му, докато чакаше на един светофар…Слабичко, мургаво момиче, облечено с тънко палтенце в студената зимна вечер. Помоли го да я откара до един краен квартал на града, за да отнесе лекарства на баща си. Претърпял инсулт, изписали го от болницата наскоро, а тя отишла да търси някакви медикаменти, които ги нямало в повечето аптеки. Обикаляла доста, позакъсняла, автобусът не идвал вече час, а пари за такси нямала. Беше доста мразовито, изпита съжаление и я покани с жест в колата. На пръв поглед му изглеждаше като ромка. Чистичка, спретната, но ромка…А той така ненавиждаше ромите, които все искаха помощи, протестираха, че погазват правата им. Сякаш цялата държава им беше длъжна. Тя беше премръзнала и духаше в дланите си, за да се стопли. Порази го нейната смелост да се качи в колата на непознат мъж. Попита я дали не се страхува. Отговори му, че няма избор, тъй като автобус не идва и не може да се прибере… Плюс това му каза, че той изглежда ‘’свестен човек’’. Точно така се изрази – ‘’свестен”.
‘’Анита изобщо не ме смята за свестен. За нея съм безотговорен, безчувствен и недодялан.’’ – наум и с тъга констатира Калин. Живеeха заедно от пет години, но отношенията им бяха в точката на замръзване. Анита беше мениджър във фирмата на баща си, преследваше с всички сили кариерата си и беше свикнала да има всичко на мига. Непоколебима в желанията си, избухлива и своенравна. Но беше красавица, след която мъжете се обръщаха. Именно това привлече Калин в началото. Струваше му се, че целия свят му завижда за готината мадама. След като поживя известно време с нея, разбра какво означава ‘’Красотата иска жертви.’’ ‘’Жертвата’’ беше той. Анита често правеше скандали, изискваше, тропаше с крак... Беше му писнало от тоя живот и напоследък я караше по инерция…Същата вечер, в която качи Таня в колата, просто се возеше безцелно из града, защото не му се прибираше вкъщи…
Момичето не беше особено разговорливо, докато пътуваха. Поглеждаше го крадешком и смутено придърпваше пешовете на тънкото си палтенце. Отговаряше с половин дума на въпросите му. Личеше си, че не й се говори. Явно имаше свои тревоги и притеснения. Каза му, че се казва Таня и е на 24 години. Остави я пред неголяма едноетажна постройка, с бяла дъсчана ограда отпред…’’Благодаря ти!’’ – каза тя и сложи ръка отляво, там където е сърцето. Изчака я да влезе в къщата и потегли…Мислите му бяха заинтригувани от това стеснително девойче…Прибра се с нежелание. Анита пак беше изпаднала в едно от мрачните си настроения. Не му беше до разправии и включи телевизора. Заспа под съпровода на късните вечерни новини. Сутринта, когато тръгна на работа, видя на предната седалка чадър. ‘’Това е чадъра на момичето, забравило го е. Трябва да му го върна. И без това не живее в голям лукс, може би няма друг чадър…’’ – разсъждаваше Калин. Това беше причината, а поводът беше, че иска да я види отново. Таня беше докоснала някаква струна в душата му с вида си на премръзнало и изплашено врабче, което имаше нужда от закрила. И тези черни очи, които говореха без думи. Започнаха да се срещат. Тайничко, защото баща й не би се зарадвал особено на любовната връзка на дъщеря си с българин. Криеше се и от Анита. Все намираше някакви поводи да излиза ‘’по работа’’.
Таня беше чудно същество. Тихо и скромно, но в същото време пламенно и страстно. Калин се разтапяше в прегръдките й…Говореха си дълго за смисъла на живота, за бъдещето, за мечтите си… А, когато мълчаха – сърцата им говореха вместо тях. Младият мъж едва сега разбра, че светът може да бъде и красив.
‘’Аз съм тотално луд! Влюбен съм в ромка и не мога да живея без нея!’’ – мислеше си Калин.
Таня от доста време говореше, че иска да замине за Англия да бере ягоди, за да подпомогне финансово семейството си. Днес беше денят, в който тръгваше. Билетът беше купен. Нямаше връщане назад. Калин я чакаше в кафенето, за да я изпрати на автогарата. Шест месеца без нея му се струваше ужасно много време, но не искаше да спира устрема й да постигне нещо самостоятелно…Харесваше му нейната борбеност, която се криеше зад крехката й външност. Беше се замислил, и когато вдигна глава я видя да влиза в заведението. Забързана, задъхана, с куфар в ръка. Усмихна му се и се приближи към масата. Калин стана и взе ръцете й в дланите си. Около минута стояха така, без да си кажат нищо. Сякаш бяха сами в цялата Вселена. Сякаш целия свят беше станал един мъничък свят за двама…Сълзи бликнаха от очите й. Той нежно посегна да изтрие внезапно бликналата влага от тези очи – горещи като въглени. Сърцето му се сви отново. Невъзможна ли беше тази любов? Той не беше от хората, които ‘’гонят Михаля’’. Но сега…Сега беше различно. Чувстваше се виновен пред Анита, но толкова жив, пълнокръвен, обичащ и обичан. Въпреките болката от тази временна раздяла, той беше щастлив! За пръв път от години беше щастлив! Без условности, без уговорки, без обещания…Откара я до автогарата. Пътуваха почти в мълчание. Говореха си без думи. В автобуса Таня залепи длан на прозореца и той прочете по устните й ‘’Обичам те!”. И по детски изписа на запотеното стъкло ‘’LOVE’’.
Калин дълго гледа след заминаващия автобус…’’Любов’’ – замисли си той отново. ‘’Пет букви само. А как преобърнаха живота ми!’’
Запъти се към апартамента, който споделяше с Анита. Събра багажа си в един сак и с бързи крачки се изнесе от входа…