Салие

Свечеряваше се. Огненият диск на луната бавно изплува зад облаците. След час тя вече се усмихваше. Какво видение!

На едно място тъмният облак изведнъж свърши отсечен. До него изплува кървава спирала, която небесното сияние очертаваше все по-ярко и по-ярко. Излитаха цели снопчета от искри и прорязваха тъмнината, спускаха се като стрели и бавно гаснеха, оставяйки след себе си ярка, червена диря. Небето гореше.

Салие оправи черните си дълги коси. Запристъпя бавно към кладенеца. Отдавна чакаше и ето че дойде и нейният ред. Стопани и животни бавно се оттегляха в нощна отмора. С мъка изтегли голямата желязна кофа. Постави я на дългата плоча. Наведе се и загреба вода да освежи лицето си, но във водното й огледало блеснаха силуетите на трима конника.

Изправи се уплашено, готова да вика за помощ. Единият от тях, най-младия, с две дълбоки прорезни рани на лицето, вече отдавна зараснали, с един скок се метна до нея и сложи пръст на устните й. Широка усмивка, като среброто на луната се разля по лицето му и с това сякаш успокои уплашената девойка. Сърцето й биеше ускорено, а гърдите й играеха в полуда.

- Какви, какви хора сте Вие, че идвате в такова късно време – троснато заговори тя.

Младият мъж отмести косите си назад, хвърли поводите на коня и потъна в дълбоките й лъчисти очи.

- Ами, такива, каквито ни виждаш. Тръгнали сме си по нашите си дела – усмихнато отвърна той.

Тя отстъпи крачка назад, хвана кофата и с един замах изля водата върху него. Чудно, вместо да се разгневи, той отново се усмихна. Хвана едната й ръка, после другата, притегли я силно към себе си и жадно я целуна. В тишината екна звън на плесница. Устните й пламтяха, като алени макове, но сама вече разбираше, че няма сили да се съпротивлява. Щом конете се напиха, ездачите им се метнаха на тях и пак внезапно изчезнаха.

Салие стоеше омаяна от неочакваната среща и чак когато чу тревожния глас на майка си, излезе от унеса, който я беше сковал. Тръгна с менците към дома, но й се струваше, че стъпва по жарава…

Кой беше този човек в такъв късен час, защо друг път на задявките на младежите тя не обръщаше никакво внимание и не допускаше никой близо до себе си, а сега за няколко минути сърцето й се обърна?

Изминаха три дни. Вечер дълго не заспиваше, ходеше като болна по двора и на нивата. Не усещаше дори острата стрън, която се впиваше в белите й ръце, когато въртеше големите снопи след жътварката. Майка й тревожно следеше промяната, но мълчеше.

В полунощ, на четвъртия ден, още в най-ранни зори се събуди объркана. Откъм Иваницовите, комшиите им, се чуха зловещи писъци и силен лай на кучета. Неизвестността, допълвана от последните тревожни събития в селото, смразяваше кръвта на хората. Тя хукна с баща си към тях.

- Конете ни, конете ни, бе комшу – нареждаше старият – няма ги, откраднаха ги преди час, какво ще правим сега, с какво ще приберем хляба от нивата?

Вървяха из хармана, а за мъката им нямаше брод.

Стъписаха се, когато видяха, че пред обора, на камъните, лежеше отрязана човешка ръка. Като светулка грееше златният пръстен на малкия пръст.

- Предчувствах аз, че ще дойдат. Знаех си. Приготвих се и спях отвътре, до вратата, на сламата. Призори чувам на сън тихи стъпки. После се заблъска по стената с копач, а аз стискам брадвата и не мърдам. Щом се показа ръката да отваря отвътре, вдигнах я и хряс отхвръкна на една страна. Чу се див рев. Другите с дърво отвориха, удариха ме в главата, измъкнаха конете. Колко време съм лежал не помня. Когато се свестих, видях тоя, безръкия. Ръката му беше силно стегната с бяла кърпа. Лицето му беше едно такова бледо, но личеше, че е млад човек. Странното е, че имаше две дълбоки прорезни рани на лицето. Много пъти бях чувал за Аргир, за главатаря на бандата конекрадци, но едва сега разбрах, че е той.

Салие онемя. Пристъпяше от крак на крак и не знаеше какво да предприеме. Обърна се и хукна към бащиния си дом. Щом стигна, взе под стряхата съхраняваната гъба-прахан, приготвена от баща й – знахар на селото за лечение на хората и хукна по пътя, който водеше към голямата гора. Трудно откриваше капките кръв попили в топлата пръст, но невидима светлина я тласкаше все напред и напред. Не усещаше дори палещите лъчи на слънцето. Щом стигна голямата дъбова гора, този път не изпита страх, както друг път, когато я прекосяваше. Не трепваше дори мускул на лицето й.

Аромат на билки изпълваше простора, а тишината нарушаваха диви пчели. Оглежда се няколко минути и внезапно пред нея излезе мъж с пистолет в ръка.

- Казвай, кой те доведе тук! – властно заговори той – Кой те придружава?

Салие го стрелна с черните си очи и заби изпитателен поглед  в него, а после дръзко му отговори:

- Никой не ме е пращал, дойдох по зова на сърцето си и търся Аргир, главатаря на бандата Ви!

- Такъв няма тук!

- Не ме лъжете, по капките кръв съм го открила. Знам, че е близо!

Мъжът бавно отпусна оръжието, огледа се внимателно на всички страни и махна с ръка да го последва. Вървяха през буренаци, а между дърветата лозниците бяха сплели гъста мрежа. Стигнаха широката поляна, където в дъното се издигаше висок каменист сипей. До него, на повалено от бурите дърво, стоеше Аргир. Отдалече се набиваше отрязаната му ръка, стегната с бяла кърпа. Погледът му бе сух, мускул не трепваше по лицето му. Нямаше я оная дързост, с която властно заповядваше при грабежи и опираше оръжието в гърлата на хората, докато другите от бандата извършваха обирите.

Салие искаше да говори, но гърлото й пресъхна.

Мислите й тревожно биеха.

- Господи, ама това е той, да той е – едва шептяха устните й. Прокара ръка по лицето си, за да прогони видението.

От унеса я извади младият мъж.

- Това си ти, момичето от кладенеца, което обърна сърцето и живота ми?

Дълбоките му сини очи, огрени от прецеждащата се светлина през дърветата и лъчите на младостта гаснеха бавно изпълнени с мъка и печал. Тя пристъпи към него, погали го с нежната си длан по лицето и едва промълви:

- Да, аз съм, Салие. Ти дори името ми не знаеше.

Щом чух за бедата, която те е сполетяла, тръгнах. Нещо много силно ме теглеше към теб.

Аргир вдигна здравата си ръка и посочи двата коня встрани. Те бяха наистина хубави и нещо невиждано. През високите им и стройни като на кошути крака се преплитаха бели и червени ивици. Тъмнокафявият им косъм лъщеше като елмаз. Белите звезди  на челата допълваха изяществото, а умните им очи излъчваха мека топлина.

- Заклех се, тези да са последните, които отвличам! За теб са, Салие! Исках да ти купя с техните пари наниз от жълтици и златна гривна. Да променя живота си. И аз да имам дом, семейство и дечица. Вечер с радост да ме посрещаш. След срещата ми на кладенеца с теб, нещо дълбоко се преобърна.

Неизрекъл тези думи тъмни кръгове се завъртяха пред очите му. Залитна. Салие го хвана и тялото му немощно увисна в нея. Думите му все по-ледени и ледени едва шептяха:

- Ех, Салие, Салие… Салие…

Тя повдигна очи към небето. Там отново се беше показала кървавата спирала, отсечена между двата черни облака, а до нея изплува лунната пътека, по която двамата вървяха осеяни от рояк звезди.

Този път небето плачеше.