ДЕСЕТ МИГА

– Не бива да се говори така – каза. Въртеше някаква огърлица с показалеца си. Беше нервна.

Наближаваше десет вечерта. Стояха в хола, телевизорът работеше безшумно, даваха някакъв стар филм. На котлона вреше гозба. Мирише зле. Или подправките бяха много, или изобщо липсваха. Може би не беше манджа, а друго.

– Да, разбира се – отговори след колебание мъжът. – Вероятно не бива да се говори изобщо.

Той пиеше вода от обла бутилка, от онези, старовремските, с коркова капачка, която се отваря, като я побутваш чрез пробито отверстие отстрани с железни щипки. Така продаваха навремето домашната ракия – винаги в стъкло, за да се вижда цветът ѝ. Бутилката му беше спомен от нещо. Нещо като сватба.

Тя направи възел с гердана си и съобщи:

– Ти не я обичаш. Не я обичаш, нали?

– Престани да правиш това с тоя гердан! – възмути се мъжът.

На телевизионния екран се появи целувка – толкова безумно страстна, колкото беше и тази прощална среща. Жената се отпусна и за малко да умре от наслада. Филмовият герой ѝ заши един шамар и тя се върна в реалността. Те се мразеха, целувайки се.

– Това не е гердан.

– Наистина ли?

Последва дълго мълчание, през което и двамата гледаха телевизора, но не виждаха нищо в него, само някакво смътно отражение. Онова на котлона започна да загаря.

– Видях куфара ти. – Тя успя да развърше възела на онова под шията, каквото и да беше. Не успяваше да обаче да развърже друго. – Кога тръгваш?

– Това не е куфар. – Мъжът отпи глътка от старинното шише и стана. – Трябва да вървя.

– С куфара ли?

– Казах ти, че това не е куфар.

– Интересно ми е какзво си събрал в него... все пак бяхме заедно десет години. Тръгваш. Не зная къде. И не питам. Но съм любопитна. При нея ли?

– Какво значение има?

– Няма никакво значение. – Тя го погледна строго: – Защо всяко нещо трябва да има значение?

Така ли се наричат десет години? „Всяко нещо.“ Мъжът я изгледа. Беше още хубава, макар и вече съвсем различна. Дълбоки сенки под очите. Разчорлена коса, която ѝ отиваше. Размазано червило – как пък все го размазваше, това така и не успя да разбере. И оня тъжен поглед, който искаше да съобщи нещо, което думите не можеха да изрекат.

– Ако искаш – провери. Не съм ти откраднал нищо. – „Какво ли мога да открадна сега? Каквото можахме – окрадохме го един от друг. Онова пред вратата е празно.“

Да, десет години са нищо. Какво са? Едно премигване. Една надежда. Десет мига от пролетта – нали имаше такъв филм. Май бяха единайсет. Тя машинално погледна към екрана на телевизора. Ония там пак се целуваха. Уж умираха. Внезапно си помисли как ще реагира той, ако и тя се нахвърли върху него и впие устни в неговите – ей така, без причина, само от подтика на навика. За сбогом щеше да е прекалено щедро. За довиждане – цинично.

Стояха прави. Той гледаше огърлицата, тя – куфара пред вратата. Това продължи прекалено дълго. Стана непоносимо тягостно. Тя отново заплете възел под гушката си, а той се насочи към куфара.

В това време звънецът прозвъня. Не домашният звънец, от домофона беше.

– Имате пратка! – съобщи някакъв делови глас. – Семейството от четвърти етаж ли сте, апартамент номер единадесет?

Спогледнаха се. Това те ли бяха?

Семейство?

Апартамент?

Жената отговори:

– Грешите, господине. Вече не сме семейство. И апартаментът е под наем. Пратката вероятно е за друг.

Мъжът до нея за миг отмести погледа си от куфара, приближи лице към домофона и излъга убедително и строго:

– Плюс това не очакваме никаква поща.

– Това не е просто поща, господине. Имате подарък. За семейството. Така да се каже. Май. Да, май така изглежда. Оцветени са със скъпо фолио. Двечки.

– Съжалявам – втвърди тона си жената и за малко да разкъса възела. – Казахме ви, че това тук вече не е семейство.

– Добре, добре, разбрах! – ядоса се разносвачът. В ехото му, докато се отдалечаваше, се чу да казва: „Тия хора не схващат подаръците. Пратката беше безплатна. Всъщност две пратки бяха. Ще ги върна в офиса. Ако искат, да си ги получат там. И това ми било срочна поща! Спешна... Ненормалници.“

Насочи фенерчето си и видя, че едното колетче беше от човек с фамилия, която беше същата като фамилията на жената, която пращаше другото колетче. Мъжът праща подарък на жена си, рече си, а тя – на него. На един и същи адрес. И когато най-сетне ги получат – не искат да ги приемат. Да, ненормалници. Какви други да са?

Въздъхна. Работата му не беше лека: куриерите отнасят всичко. Предпочиташе да не мисли, иначе нямаше как да я върши.

Тези двама пред вратата на апартамента предпочитаха същото, поне относно мислите.

– Десет години... – промълви тя и сведе погледа си в пръстите под брадата. – Събраха ли се в куфара?

– Това не е куфар, казах ти. – Мъжът реши да я атакува с друг въпрос: – Десет години те молих да не правиш това с герданчето, което ти купих. Все едно съм във възела му. Стяга ме. Така се усещах. Защо продължаваш да го правиш?

– Сигурно защото съм се чувствала като в куфар.

След десет минути един празен куфар вървеше из пустите нощни улици, а един гердан продължаваше да се усуква и да стяга сърцето на жена.

Дали бяха десет минути или десет години – един бог знаеше.

Но в апартамента миришеше на нещо изгоряло.