Вълнуваща среща

   Когато таксито спря пред „Бялата къща” аз нервно отворих портфейла си и с треперещи пръсти извадих банкнота от двадесет лева, за да платя на шофьора, който забелязал треперещите ми ръце, се усмихна и каза:

   — Изглеждате невероятно и той със сигурност ще Ви хареса!

   Погледнах го изпепеляващо, преброих мислено до три, за да не изрека на глас думите, които едва сдържах зад зъбите си и стараейки се да бъда учтива отвърнах:

   — Не отивам на любовна среща, а на другарска!

   — Не съм си и помислил друго! - усмихна ми се в огледалото за обратно виждане таксиметровият шофьор, върна ми рестото и преди да потегли се провикна:

   — Той също е много развълнуван от предстоящата среща...

   Хвърлих му гневен поглед и се запътих към входа на ресторанта. Сърцето ми биеше лудо и заплашваше да излезе извън ритъм. Преди да отворя вратата се убедих, че изглеждам добре, пригладих бялата си дантелена рокличка, наместих един непослушен кичур коса зад ухото си и с треперещи пръсти отворих вратата. Влязох с грациозна походка и се заоглеждах. Не бях виждала съучениците си от двадесет години, откакто завършихме и сега исках да видя някое познато лице и го намерих. В дъното на ресторанта беше приготвена дълга маса, от която ми махаше класната ми. Усмихнах ѝ се щастлива и тръгнах към нея. Потънах в обятията ѝ, а след това в тези на съученичките ми, след това в прегръдката на двама от съучениците ми и се настаних на един стол, в края на масата. Сервитьорът дойде, постави менюто пред мен и аз го запрелиствах. Докато чаках да си поръчам питие, огледах щастливите лица на хората около мен и ми се стори, че не са се променили особено. Да, всички бяхме прибавили числото двадесет към годините си, но физиономиите ни бяха същите. На някои от съучиничките ми бременността беше оказала малко или много влияние, но повечето си изглеждаха почти същите.

   Заприказвахме се за децата си и разговорът потръгна в тази насока.

   — Маги, ти имаш три деца, нали? - попита ме Станимира.

   — Да, имам три прекрасни дъщери - на дванадесет, на осем, а малката другия месец ще направи две години. - гордо ѝ отвърнах аз. Обожавах семейството си и бях благодарна на Господ, че ме е дарил с толкова прекрасни деца.

   — Да са ти живи и здрави! Само не мога да си обясня как поддържаш фигурата си. Изглеждаш така, сякаш не си раждала! - долових лека нотка на завист в гласа ѝ.

   Усмихнах ѝ се и тъкмо щях да се пошегувам, че съм проклета и затова не пълнея, когато чух един познат глас да казва:

   — Добър вечер на всички!

   Застинах и впих очи в Марин. Не бях го виждала от двадесет години и сега се наслаждавах на мъжа, който седна на стола срещу мен. Беше си все същия красавец! Е, беше сложил някое друго килце, но за разлика от тогава, сега леко понапълнял изглеждаше вече не като онова слабо и високо момче, а като прекрасен мъж в разцвета на силите си. Не можех да откъсна поглед от него, както някога, а сърцето ми прескачаше лудо в гърдите ми.

   За да не изглеждам като влюбена глупачка, подшушнах на Венета, че ми се ходи до тоалетна и двете се запътихме нататък. Краката ми трепереха от вълнение и имах чувството, че всеки момент ще стъпя накриво и ще се свлека на пода. Хванах Вени под ръка и забързах към тоалетната, защото усещах погледа му върху гърба си. Трябваше да се успокоя... да вкарам в  ритъм сърцето си и да го накарам да  бие по-спокойно, защото в противен случай  всички  щяха да  усетят вълнението ми, а не трябваше! То по принцип  самата аз не би трябвало да се  вълнувам  толкова,  но беше по-силно от мен! Чувствах се на осемнадесет и така,  сякаш днес не бях на  другарска среща, а на абитуриентския си бал! Спомените нахлуха в главата ми и щастливите мигове от онзи момент изплуваха като оцеляла лодка след неочаквана буря в съзнанието ми.

   След като наплисках с вода лицето си, опитвайки се да измия вълнението и, внимавайки да не съсипя грима си, се отправих, хванала под ръка съученичката си, демонстрирайки увереност и самочувствие. Появата ни на масата предизвика любопитство и накара стомаха ми да се свие на топка, защото очите на Марин  ме изгаряха. Заех мястото си на масата, стараейки се да изглеждам  непринудено.

Съдбата явно си играеше с мен, защото Марин се бе преместил свободното място до моето. Присъствието му ме върна двадесет години  назад, във времето,  когато празнувахме завършването си. И тогава Марин отново седеше до мен. Без да искам се пренесох в онова време и потънах в красиви спомени! Припомних си как започна всичко между нас.

   Почти почувствах топлината на ръката му, галеща бедрото ми... Така започна всичко... С едно неопитно, но нежно докосване..., което запали любопитството ми и накара сърцето ми да трепне по начин, по който никога досега не беше трепвало... До този момент изобщо не ми бе хрумвало, че може да се получи нещо между мен и Марин. Беше симпатяга, но само толкова. Няколко от съученичките ни го преследваха, но той не им обръщаше внимание. Държеше се детински и понякога грубо отвръщаше на свалките им. И с мен много често се заяждаше, но аз го отрязвах и мислено го пращах по дяволите. Едва когато усетих ласките му в същия този ресторант, в който сега се намирахме, но преди повече от двайсет години, забелязах колко красив е всъщност. Висок, добре сложен, тъмна кожа, коса и очи с цвят на натурален шоколад. И най-запленяващата усмивка, която съм виждала! Как не бях я забелязала по-рано все още се чудя! Широки гърди, на които в последствие щях да заспивам, сладко премаляла от удоволствие, при това върховно удоволствие, което за първи път щях да изпитам с него и повече никога с друг мъж, но това щях да осъзная по-късно. Плътни устни, които щяха да изгарят кожата ми, разпалвайки огньове в кръвта ми и неподозирана до този момент страст!

   Отдадохме се на влечението си един към друг и на бала бяхме най-красивата двойка! Останахме си заедно и след бала - имаше някаква невероятна химия помежду ни, някакво греховно привличане. Не беше любов! Беше силно сексуално привличане! Прекарахме си най-невероятните няколко месеца заедно! Подарихме си най-чувственото изживяване, чиито спомени щяха да си останат само наши! Разделихме се без типичните за една връзка драми, може би защото не ни свързваше любовта.

   Не знам дали го обичах! А дали той ме обичаше също не мога да кажа! Беше ни хубаво заедно и се наслаждавахме на момента! А после? После всеки пое по пътя, който животът му бе начертал! В началото се чувахме, макар и рядко, но с течение на времето прекъснахме всякаква комуникация.

   И ето го сега, стои пред мен, до мен, както някога и сърцето ми бие развълнувано както преди двайсет години! Страх ме е да го погледна, защото спомените ми са толкова живи! Сложила съм ръце в скута си, защото треперят... А той изглежда толкова самоуверен и красив! Нежна музика се носи в залата, но аз не я чувам - ударите на сърцето ми я заглушават. Марин става бавно от стола, впил очи в моите. “Само не ме кани на танц! Не ми го причинявай!”, мисля си аз без да осъзнавам, че ръката му вече държи моята. Води ме към дансинга, където някои от съучениците ни вече танцуват. Слага ръка на талията ми и аз потъвам в обятията му.

   - Просто затвори очи и се наслаждавай на мига! - шепне нежно в ухото ми Марин, а дъхът му гали настръхналата ми от вълнение кожа.

   Затварям очи и се връщам двайсет години назад! На бала ни сме и пак танцуваме! Аз и той! Ние двамата! Двойка младежи, които споделят влечението си един към друг! Двойка млади - луди един по друг! Песента свършва, но аз не искам да отварям очи. Добре ми е, приютена в прегръдката на Марин, завита с одеало от спомени...

    Отделяме се с нежелание един от друг и се връщаме при съучениците си на масата, връщаме се в реалността. И двамата сме щастливо женени, макар и не един за друг. Какво ли щеше да е да сме семейство? Щяхме ли да сме щастливи? Поглеждам го и се опитвам да си го представя мой съпруг... Щяхме ли да успеем да съхраним тръпката си един към друг след примерно десет години семеен живот... Това никога няма да разбера! Аз съм щастлива със семейството си!

    В края на вечерта, докато пътувам към дома си вече съм прибрала спомените в долното чекмедже на сърцето си и съм се успокоила. Събличам се и се сгушвам в топлата прегръдка на съпруга си.

    - Обичам те! - прошепвам до устните му и притихвам бързо, положила глава на гърдите му. Изтрила съм с гумичка емоциите си от преживяното по-рано и отново съм си аз - жената, щастливо омъжена за съпруга си!