Любовта на един гларус

По навик от младежките години, с нетърпение чакам края на лятото, за да “ презаредя ” изтощените си батерии по опустяващото по това време Черноморие – винаги на палатка, отърсен от сковаващите условности на цивилизацията. Там се чувствам все още дете на природата, съхранило способността да се радва на отморяващото спокойствие на слънцето, водата, на божи твари, които все повече оредяват. Мразя шумните плажове, по които нимфетки демонстративно показват силиконови бюстове – примамка за евентуален чичко от Запада, можещ да им осигури безгрижно бъдеще. Особено приятна ми бе компанията на един беловлас рибар, издигнал си сламена къщурка край устието на Ропотамо, макар че едва успявах да се вредя сред девойките, които упорито го ухажваха, въпреки мълвата за почтената му възраст. Беше приятен културен събеседник, владеещ няколко езика, обиколил половината свят. Миналогодишният септември – любимото ми време за летуване, когато морската вода все още пази събираната през лятото топлина, се случи дъждовен. Все пак, излязохме няколко пъти с лодката му, а привечер, под навеса на къщурката, огряван от жарта на огнището, откъдето се носеше ароматът на поредния тлъст лефер, се отдавахме на сладка раздумка след няколко бутилки бяло вино. Една вечер, когато се изля страшен порой, придружен с оглушителни гръмотевици, чичо Нико необичайно се вглъби в себе си и след дълга пауза, промълви : - Такава беше нощта, която преди половин век промени живота ми. После пак настана тишина, в която се чуваше само пукотът на горящите цепеници. Бурята вече беше отминала. Сякаш размисляйки дали трябва да разкрие съкровена тайна, старецът започна дълга потресаваща изповед. Бил потомствен рибар – красив, атлетичен младеж, с бронзов загар и сини очи, по който се лепели мадамите. Но веднъж жертва на опасния му чар станала съпругата на голям шеф от Бургас, бивш партизанин, непосредствен участник в прибързаните чистки около Девети. Доброжелатели го посъветвали да си вдига чукалата от този край, за да не осъмне някой ден посинял в собствената си рибарска мрежа. Нико взел отчаяно решение – да бяга към Турция. И една бурна нощ излязъл в открито море с лодката си вярвайки, че никой граничен катер не би патрулирал в такова шибано време. А дори да го засечели, щял да твърди, че вятърът го отнесъл навътре по време на риболов.
Съзнавах, че шансът да успея е минимален, но хладнокръвно поех риска. Старата ми лодка приличаше на черупка, с която огромните вълни се забавляваха, но аз упорито с компаса поддържах курс към Босфора. В един момент, като по заповед на някакъв всесилен магьосник, водният ад се смири. В непрогледната тъмнина се появи пелена от странни сребристи нишки, сред които проблясваха с лек пукот разноцветни огънчета. През това зарево аз много ясно съзрях как от морската бездна бавно се издигат скали, които скоро се превърнаха в островче. Една вълна запрати моето дървено корито право към него. Нямах време дори да си взема мислено сбогом със скъпите ми хора, които щяха да мислят, че съм загинал … Вече призори, доста неприятно усещане ми подсказа, че по някакъв невероятен начин съдбата се е оказала благосклонна към мен. Почувствах остра болка. Разбрах, че един голям рак се опитва да закуси с ухото ми и след груб протест от моя страна срещу наглото посегателство, той все пак успя да отнесе в щипците си част от него. Огледах се, скован от утринния хлад. Лежах на канара или нещо като каменен зид, оплетен в дълги водорасли. С голяма мъка се поизправих и с почуда констатирах, че зидът оформя защитена от морските бури цитадела, в която се издигаха три абсолютно еднакви по форма и размер пирамиди, заемащи площ от неколкостотин метра. Стените им блестяха под лъчите на изгряващото слънце с цвета на полиран гранит. По тях не се забелязваха отвори или намек за входове. Обкръжаваха ги странни статуи в човешки ръст, без постамент, които внушаваха чувство, че всеки момент могат да се раздвижат. Пърхане на криле и лек полъх ме накараха да вдигна глава. Едно ангелоподобно същество се беше надвесило над мен, но това ни най-малко не ме накара да предположа, че духът ми е напуснал грешната земя – вероятно заради несъмнените доказателства за неговия пол. Това беше стопроцентово женско създание, чиито скромни копринени одежди разкриваха доста доказателства в тази посока. Ангелът, нимфата или херувимът в рокля кацна до мен и загрижено промълви на сносен английски език, който бях усвоил доста добре: - Но вие сте ранен! Позволете ми да ви помогна – и допря устни до раненото ми ухо. След секунди кръвотечението и болката секнаха Не знам как е при другите мъже, но странният лечебен прийом ми подейства доста стимулиращо и явните доказателства за това накараха нимфата полусрамежливо да се подсмихне, прикривайки кокетно лицето си с длан, чиито пръсти бяха съединени с тънка ципа. - Къде съм попаднал? – опитах се аз да прикрия неловката ситуация. - Ти си в Свещената обител на Алтруките, страннико! Ако Аграк, нашият жрец, сам не е планирал попадането ти тук, те заплашва смъртна опасност. Аз лично за пръв път виждам представител на другия свят. Толкова си ми интересен, че няма да се примиря, ако нещо ти се случи! Нашите старейшини разказват, че някога сме живели редом с вас на Земята. Наричали ни русалки, самодиви, самовили - създания на злите сили, виновни за всички лоши събития в бита им. Принудили ни да се крием из непристъпни дъбрави, но и там не ни оставили на мира. Наложило се да напуснем горските реки и извори и да се приспособим към живот в морските бездни. Уви, въпреки всички преживелици, сме прокълнати да разчитаме на вас и до днес, защото нашите мъже са изгубили оплодителните си способности. - Явно обичате да се радвате на слънцето и прохладата на вятъра – реших да отклоня посоката на разговора. - О, не! Само през размножителния период или на места, далеч от хорско присъствие и курсовете на плавателни съдове. Според родовите ни закони всеки човек, който ни е зърнал, трябва да умре или стане наш роб! - Извинете клетия корабокрушенец, спасил се по волята на вашия Бог, но ще ви затрудня ли, ако поискам да наквася устните си с малко вода? - О, простете несъобразителността ми! Бъдете скъп гост на нашата общност – объркано отвърна херувимът и ме поведе към полускрити тесни стълбички, които водеха надолу. Когато минавахме покрай статуите, останах впечатлен от майсторството на техния ваятел – явно тънък познавач на човешката анатомия и майстор на длетото, оставящ у зрителя усещане не за фино обработен камък, а за странен пластичен материал, наподобяващ в пълна степен оригиналната плът. От него лъхаше мириз на водорасли и още нещо, което те кара бързо да подминеш. Щом стигнахме до средната пирамида, тя сложи длан върху стената й. Приплъзнаха се панели, които откриха достъп към вътрешността й. А там с радостна гълчава ни посрещнаха други подобни създания, чието държание напомняше на весели любопитни пансионерки от девическа гимназия. Почти в хор те попитаха: - Как е твоето име, землянино? - Нико! А ти как се казваш? – попитах моята предводителка. - Ави, Ави! – изпревариха я нейните приятелки. Заведоха ме в широко ярко осветено помещение, чиито стени бяха опасани с шлангове, проводници и съоръжения с мигащи сигнални лампички. Седнахме край дълга, здраво закрепена маса, чийто материал приличаше на дуралуминий, върху която се появиха съдове с два вида хайвер, молюски, салата от водорасли, риба и кани, напълнени с жълтеникава течност. Вкусът й наподобяваше ферментирал плодов сок, от който главата ми приятно се замая. По едно време вниманието ми привлече стъклен люк в средата на помещението. Приближих се и с любопитство погледнах надолу. Там беше основата на пирамидата, из която сновяха странни човешки същества, които явно се трудеха, извършвайки различни дейности. Ави побърза да ме осведоми: - Това са нашите мъжки индивиди. Тяхна грижа е функционирането на двигателните и животоподдържащи функции на комплекса, осигуряването на храна, извличането от морското дъно и водата на важни химически съединения и на ценни метали – злато, сребро, платина, родий, берилий. Те са основната валута, с която си набавяме необходимите ни суровини и материали от вашия свят. - А какви са вашите задължения? - Ние осигуряваме продължението на рода. Сега ще разчитаме на твоето благоволение, защото моментът е подходящ да поемем семето ти и изпълним дълга си. Ако не успеем да сторим това, Аграк ще ни накаже сурово. Затова те моля да проявиш разбиране и бъдеш снизходителен към нас! – с известно неудобство се примоли моят ангел и сестрите й шумно я подкрепиха. Не е нужно да имаш голямо въображение, за да ти припомням, че един морски вълк е безсилен пред женската красота, независимо от ситуацията. Личеше си, че Ави за първи път познава мъжки ласки и тръпнещото от притеснение и жадно очакване младо тяло ме дари с непознати дотогава усещания. С дисциплинираността на истински воин, веднага след интимния акт тя стана, сипа ми от питието, обяснявайки, че то съдържа всички компоненти, необходими на самеца, който е призван да ощастливи още няколко нейни съродственички. Оттегли се и секунди по-късно мястото й бе заето от друго крилато създание. Да, последва истинска Валпургиева нощ, макар че по обичая на алтруките трябваше да е свещен обряд. Накрая отново се появи моята съблазнителка и помоли да остане. Прегърнах я нежно и попитах дали е възможно да заживеем заедно. Тя се разплака и поклати отрицателно глава: гостът вече е изпълнил своя дълг и по-нататъшната му съдба зависи от Съвета на старейшините. Обикновено го зомбират с екстракти от опасни морски дарове, които го превръщат в послушен биоробот. Отначало това се правело с цел племето да има на разположение резервен самец, в случай, че не бъде намерен отвън подходящ индивид. След като се разбрало, че след обработката генетичният материал се променял нежелателно, започнали да използват безволевите създания като сигурни охранители. Статуите отвън били мои събратя по съдба, програмирани денем да изпадат в каталепсия, а вечер – да се раздвижват и да залавят или убиват всяко същество, оказало се извън жилищния комплекс. Когато тъмата почне да се топи, отново се вкаменявали. В много редки случаи, когато поредният пришълец притежавал особен талант или умение, след филтриране на съзнанието му, го използвали за контакти с околния свят или в лабораториите. От две години сред тях бил бивш известен банкер, претърпял злополука с луксозната си яхта. Той разменял извлечените от морското дъно артефакти, редки метали и субстанции за резервни части, материали и продукти, необходими за функционирането на комплекса. Освен това, обучавал на английски език бъдещите продължителки на рода. - Нима няма да ми помогнеш да избягам? – с плаха надежда прекъснах дългия монолог на Ави. - О, не! Невъзможно! Ще бъда прокълната и хвърлена на кръвожадните акули. Не искай това от мен! – изплашено отвърна тя и се притисна до мен. Не мигнах през цялата нощ. Едва бях задрямал, когато почувствах, че Ави ме буди. - Ако искаш да оцелееш, трябва до няколко минути да напуснеш цитаделата – прошепна ми тя. - Вече се зазори и охранителите заеха обичайните си места и статични пози в познатия ти декор. После свали единственото бижу, което носеше – миниатюрна пирамидка, копие на дома й, прикрепена на невзрачна тъмносива верижка – и го окачи на врата ми: - Не ме забравяй! Със сигурност ще ме изчакат поне да износя плодовете на нашата мимолетна любов. Сбогом, мое земно щастие – просълзи се отново Ави и ме изпрати до изхода. Там беше приготвила метализирана дъска, подобна на съвременните сърфове. Насочи ме къде бих могъл безопасно да сляза до водата, отвори с длан изхода и почти насила ме изтласка навън… Когато заплувах на юг, слънцето вече изгряваше. Обърнах се към цитаделата, която с първите лъчи започна да се потапя в морските дълбини. За щастие, непосредствено преди Босфора, от един италиански танкер ме забелязаха. Скриха ме в трюмовете и по-късно се включих в екипажа като евтина работна ръка. В следващите години смених много товарни кораби, обходих океани и континенти, натрупах пари. Част от тях пращах на моите близки, защото моят враг се бе погрижил да лиши баща ми от разрешителното за риболов. На няколко пъти избирах рейсове през мястото на моята одисея, но така и не открих никакви доказателства, които да потвърдят невероятните ми преживелици. Свързах се с известни професори, историци и етнографи, повечето от които с присмех или снизходително съчувствие посрещаха моите откровения. Само един учен от Оксфорд ме покани в лабораторията си. Разговаряхме надълго. Той също скептично се отнесе към възможността в дълбините на морето да живеят ангелоподобни същества, а не приказни сирени. За какво са им тогава крилете? Омаловажаваше факта, че те изпълняваха задължението на цариците-майки в пчелните рояци. Едва когато му показах амулета, след необходимите анализи и изследвания, той трябваше да признае, че такъв материал не съществува на земята. Нещо повече – оказа се, че пирамидката, по някакъв необясним начин, улавя енергии от природата и околните електромагнитни вълни, които трансформира в постоянно лъчение с лечебни защитни свойства, активиращо, между другото, и производството на нови стволови клетки. Поставена до различни щамове бактерии и микроорганизми, ги унищожаваше по-ефикасно от най-силните антибиотици. Професорът настояваше да ме свърже с богати бизнесмени, които щели да спонсорират производството й в промишлени мащаби и ме направят милионер. Отказах, защото намирах за кощунство да бъде повреден единственият ми спомен за Ави. Когато станаха промените, се върнах в родината. Потърсих някогашния бургаски номенклатурчик, за да го попитам доколко здравословно му се е отразила демокрацията. Отдавна беше починал, както и игривата му някога съпруга. Купих това място, където да изкарам последните си дни. Уви, имам чувството, че моят амулет отдалечава старостта, въпреки преживелиците и външните доказателства, че е дошла. А вече не ми се живее така! Неведома сила ме тегли натам – към морските дълбини, където е още жив споменът за Ави и плода на нашата любов. Имам достатъчно пари, за да обикалям света. Надявам се, че амулетът ще даде някакъв знак, на мен или на алтруките, за да се присъединя към тях. Всеки 28-ми май – денят на срещата ми с крилатите създания, аз съм в района на Босфора. Викам като луд името на моята любима, но никога не чух ответ. А съм единственият оцелял човек, който е зървал тези приказни създания! Наистина, появиха се публикации за изчезнали кораби в същия район, зашумя се за странното нежелание на официалните власти да бъде разгадан този феномен… Една сълза издайнически се отрони по суровото мургаво лице на стария Нико. Дълго седяхме мълчаливо около угасващия огън. На сутринта се прибрах в София. Следващият септември бунгалото му зееше разбито и пусто. Негови колеги рибари твърдяха, че купил модерна яхта, взел си сбогом и отпътувал, както сам се изразил, към “ царството на приказките ” .