ЛЮБОВТА НА ЛЕНКА

Ленка вървеше из преспите и се оглеждаше за сухи клони. Студът я беше парализирал, но тя не го усещаше. Една мисъл не ѝ даваше да спре за почивка – премръзналите ѝ момченца чакаха у дома да донесе дръвца, за да ги стопли и да им свари чорбица боб. Не бяха капризни, милите, дори не плачеха. Просто я молеха с тъжни очи, които изглеждаха нереално големи върху изпитите им от глада личица. 

Ето, най-после видя голям сух клон. Трудно щеше да го носи на рамо, затова го нацепи и задяна парчетата на гърба. Превита от студа и тежестта, бавно се запъти към селото.
У дома я посрещна с порой от клетви злата ѝ свекърва. Ленка обаче не я чуваше. Разтовари цедилката и се зае да стъкне огън в угасналото през нощта огнище. Разрови из пепелта и откри въгленчета. Върху тях постави няколко клечки борина и когато те се запалиха, сложи от донесените клонки. В стаята се разнесе приятната миризма на борова смола. Сложи отгоре тенджерката с накиснатия боб и едва тогава отиде при децата.
Те лежаха под дебела овча кожа и наблюдаваха безмълвно действията на майка си. Баба им не спираше да кълне, но и те бяха свикнали и не ѝ обръщаха внимание. Ленка ги погали по главичките и им помогна да се облекат. Тримата седнаха до огнището, където вече къкреше обичайното вариво, което те много обичаха. После майката донесе от килера парченце осолена сланинка и китка джоджен, сложи ги във врящата тенджера и мирисът на любимата стара билка изпълни бедната стая. Децата се стоплиха и се заиграха, а Ленка се унесе в спомени.

Родителите ѝ бяха бежанци от Серско. Заселили се в македонския квартал на пазарджишко село, до циганската махала. Там се родила Ленка и оттам бяха детските ѝ спомени. Щом се върнеше към онова време, една ужасна случка изплуваше в съзнанието ѝ и я караше да потръпва. Беше на дванайсет години у дома с братчетата и баща си. Дотърча циганката Айше да търси помощ, съпругът ѝ се напил и се развилнял. Баща ѝ скочи на мига, а Ленка тръгна след него. Опита се да усмири циганина, но пияният се разяри още повече. Тръгна да излиза бащата на Ленка, но циганинът го застигна, заби огромен нож в гърба му и той издъхна след минути.
Оттогава на семейството ѝ му тръгна назад. Не че преди като бежанци живееха доволно, но сега сираците трябваше да се оправят сами. Когато германците завладяха Гърция и българските власти обявиха, че бежанците могат да се върнат по родните си места, майка ѝ не се поколеба. Тръгнаха веднага. Влакчето бавно се движеше по теснолинейката и децата любопитно разглеждаха непознатите места. На една гара видяха от прозореца гайдар и виещо се край него кръшно хоро. В този момент кондукторът извика:
– Гара Пирин.
– Мамо, мамо, гледай що е убаво тука! – каза Ленка и се размечта.
В Серес новата българска администрация ги разпредели в друго село, нанесоха се в хубава къща и им предоставиха ниви. Бързо свикнаха, майката и сирачетата работеха плодородната земя и благославяха късмета си.
Сръчната в полската и къщната работа майка на Ленка притежаваше и друга дарба – бабуване. Една нощ я извикаха да изражда първородното чедо на жандармериста Васил, който караулеше в селото им. Раждането беше дълго и трудно, затова младите родители от благодарност кръстиха рожбата си на нея. Няколко дена по-късно бащата заговори Ленка:
– Хубаво момиче си ти, Ленко, работливо. Имам колеги ергени от моето село, искам да те запозная с едно момче.
Така се запознаха Ленка и Ванчо. Влюбиха се от пръв поглед, а няколко месеца по-късно направиха сватба в родното му село Влахи и пак се върнаха. Тук се роди първият им син.
Хубаво си живееха с Ванчо, обичаха се, той я ценеше и за всичко търсеше нейното мнение и одобрение. За първи път в живота си Ленка изпитваше щастието на влюбената и обичана жена и сякаш летеше в облаците. Но както е казал народът, хубавите неща не траят дълго.
Есента на втората година германците си тръгнаха, а след тях и българската администрация се прибра. Ленка остана да живее със свекърва си, а Ванчо замина на фронта. Дойде си в началото на лятото. Цялото село излезе да посреща фронтоваците. От петдесет души четирима не си дойдоха, та писъците на близките им заглушиха радостта на посрещачите.
Ленка чака, чака – Ванчо го няма. Най-после видя техен познат да носи под мишницата си пуловера на Ванчо. „Край!” – помисли си Ленка и припадна. Когато се свести, той ѝ вика:
– Спокойна да си, невесто, Ванчо е жив. Отиде дрехите да сдава в Разлог.
Заживяха отново двамата в любов и сговор. Хубава работа си имаше Ванчо и се ползваше с авторитет в селото. Избраха го за секретар на земеделската дружба, в тяхната къща се пазеха архивата и знамето.
След две години им се роди второ момче. Още го кърмеше, когато почерня от мъка село Влахи. Бунтът на смелите в района бе смазан. Армия и милиция блокираха съседните села и махали. Арестуваха и нейния Ванчо и повече не го видя. И Ленка задържаха цял ден на разпит в училището. Умоляваше ги да я пуснат да си накърми детето, а те безсрамно ѝ отвръщаха:
– Нека да умре! На нас такива деца не ни требват!
В следващите месеци изпратиха на съд стотина мъже. Повечето осъдиха на затвор, а десетина обесиха. Само нейният Ванчо и трима негови другари изчезнаха. Нито ги съдиха, нито ги пуснаха... Питаха, разпитваха – нищо! Били заминали към границата и сигурно са в Гърция. Други разнасяха слухове, че били убити и заровени край пътя или нагоре в гората...
Няколко години Ленка напразно чака своя Ванчо. Заради децата не можеше да изплаче на глас болката си. Понякога отваряше сандъка и изваждаше знамето на земеделската дружба. Милваше го нежно, сякаш галеше своя Ванчо.
На третата година забради черна забрадка и понеже Ванчо нямаше гроб, ходеше да припява на гроба на баща му. Към кървящата рана по любимия мъж се добавяше тормозът от свекървата. Двама синове бе загубила тя за три години и се пропи. В безсилието си изливаше омразата си върху нещастната снаха. Принуди я да свали траура. Синът ѝ бил жив! Какво и как ли не опита Ленка – нямаше угодия, нямаше ден без клетви и заклинания. Най-много обаче ѝ тежеше мизерията, в която растяха невръстните сирачета. Майката гълташе мъката и мълчеше. А когато останеше сама, отваряше сандъка, изваждаше плюшеното знаме, целуваше го и нежно го увиваше около себе си.
Така изминаха седем години. Един ден я срещна комшия на Васил и ѝ я спря:
– Ленко, виждам те какво тегло носиш. И Васил остана вдовец. Защо не се съберете да си гледате заедно децата?
– Моят мъж не е умрел!
– Не знам... Може... Ама минаха седем години. Помисли си!
Преди това съседът бе говорил с Васил. Нали навремето той запозна Ленка и Ванчо. Харесваше я той Ленка, ама дали тя ще го иска? Дълго размишлява и най-после един ден се реши.
Извика Ленка от улицата и когато тя излезе, без заобиколки ѝ предложи да заживеят под един покрив. Ленка не се изненада, прие, но с условие:
– Арно, Василе. Но да знаеш: ако Ванчо си дойде, яз ке си ида при него!