ЛЮБЕН И ЛЮБИНА

Това се случи много отдавна в едно село край Марица, близо до Пловдив. Той се казваше Любен - син на фалирал тютюнотърговец, тя Любина - дъщеря на местния свещеник. Докато селските ергени се обличаха с шаячни дрехи, Любен се контеше ту със сивия, ту с тъмносиния си костюм, към който имаше и жилетка. Дрехите на попската дъщеря бяха от светла коприна – бяла, небесносиня и бледожълта. На пазвата на всеки неин тоалет цъфтеше нежна бродерия – сини метличини, лалета и нарциси. Върху копринената ú кърпичка се усмихваше роза. Всичко по нея бе красиво, чисто и много изискано. Селяните я гледаха с възхита, цъкаха с език и подминаваха усмихнати, отнасяйки усещането за момина хубост.

Те се срещнаха на хорото. Любен я видя и дъхът му спря. Хвана се до нея, преплетоха пръсти с копнеж и възхита, сетне забравиха да освободят ръцете си.
Любен започна да ходи на нейните седенки. Подаваше ú ту ябълка, ту пуканки и я галеше с влюбени погледи. Усещайки с най-фините струни на сърцето това въздушно докосване, тя се усмихваше стеснително. В началото се виждаха случайно в църквата, на мегдана, а после, след време, почнаха да си уреждат тайни срещи. Разделите с нежни прегръдки в късна доба ставаха все по-мъчителни и болезнени.
За своя изненада Любина разбра, че започва да обръща внимание на изгрева. Любуваше се на първите лъчи, оставяше се да докосват лицето ú и се усещаше лека, възвишена и изгревно щастлива. Светлата радост се разтваряше в гърдите, потичаше във вените и разцъфваше в прелестна усмивка. С изострените си сетива долавяше охотата, с която вдишва свежестта на двора.
А цветята в двора!? Цветята станаха някак невероятно красиви – по-ярки, по-свежи – ненагледни! Затрогваха я, умиляваха я до сълзи. И ги съзерцаваше с часове.
И двамата усещаха и предвкусваха голямото, лудото и щастливо чувство, зараждащо се в душите и сърцата им. Очите! Очите на Любина бяха сияйни – седефенозелени, изпъстрени с множество точици в ириса. Тези точици имаха неправилни очертания в различен цвят: червено-кафяви, златисти и тъмнозелени. Седефът бе разположен някак по-надълбоко, а цветните фигурки плуваха на различни дълбочинни нива и това придаваше на погледа ú неповторима красота.
- Аз, Любен, съм влюбен в твоите ненагледни очи!
Гледа ги, впива поглед в тях и очите им си разменят местата…миг…два…унес…и пак се връщат в собствените си орбити.
- Аз, Любина, съм влюбена в косите ти! С устни ще ги къдря и подреждам.
- Аз, Любен, обожавам ръцете ти! Ще целувам нежните ти пръсти цяла нощ, до сутринта. Ще заставам между Слънцето и теб, за да пазя кожата им бяла.
- Аз, Любина, се възхищавам на усмивката ти! Ще открадна най-пленителната, ще я скрия в шепи, цяла нощ ще ú се радвам и целувам.
Това бяха думи не само на ухажване, но и слова на клетва. Независимо дали бяха заедно, или разделени, очите им искряха, душите бяха възнесени в любовен възторг, а полетът на сърцата стигаше небето. Светът им стана вълшебен и безметежно красив.
Той замина войник. Отчето, бащата на Любина, нямаше намерения да дава благословията си за Любен. Започна първо внимателно да я обработва, а после властно да я убеждава, че момчето не е най-подходящото за нея. „Баща му е пияница, а той непоправим бохем. Има много по-добри от него.“ Любина не искаше да слуша, плачеше денонощно, цялото ú същество се изпълни с отчаян протест. Не можеше да си представи живота без Него.
С времето притихва, обзема я безнадеждна меланхолия и замлъква. Баща ú приема мълчанието за съгласие. Датата за сватбата на Любина със сина на пловдивски свещеник бе определена. Приятелите на Любен веднага му съобщават новината. В деня на сватбата той пристига с войнишката си униформа и от гарата тича право в църквата. Ритуалът е започнал, доволният свещеник венчава дъщеря си. Любен отива до едната врата – заключена, до другата – и тя залостена. С дива ярост чука, блъска, но не го пускат. Изпада в безпомощно безумие. Качва се на дървото до прозореца, гледа – Любина до младоженеца цялата в бяло, сърцето му изтръпва и запява. Запява с цяло гърло, силно, високо, за да може да го чуе Тя:
Ах, раздяла, ти, раздяла,
Ти – най-тежка на света.
Идват двама едри и силни мъже. Грубо го свалят от дървото и го изгонват от църковния двор. Блъскайки го, не спират да ругаят: „ Ти, пияница, ти, нищожество, ти, беден селянин. Наистина ли повярва, че тя те обича. Глупак…“
Любен се свлича до църковната чешма. Притъмнява му. Земята спира да се върти. Настава дълбока, зловеща тишина. Студената мъгла на болка и безизходица почерня погледа. В някаква парализираща несвяст механично отваря кобура, вади пистолета… и стреля в слепоочието си. Силната вълна го удря и заслепява. Въздухът се разцепи на две. Птиците панически отлитат. После полека вселената мъртвешки замлъква.
А вътре, пред олтара, сълзите на Любина се свличат по белите ú страни, намокряйки сватбения букет и венчалния пръстен.
Лекарите сториха чудо – върнаха живота на момъка, но живеца в очите му не успяха. По цял ден лежеше, без да мисли, без да чувства, ослепял за света. Неподвижен. Само мястото на раната, там, където липсваше част от черепа, пулсираше.
Изнизаха се доста години и Любен се ожени. Дойдоха и децата – син и дъщеря. Обичаше съпругата си, но го нямаше изпепеляващия вулкан, нямаше ги тръпката в стомаха и нестихващия копнеж. Обичта му бе като целувка през стъкло. Иначе ú беше благодарен за грижите, които полага за рожбите и за старите вече свекър и свекърва. Обичаше децата си, бе нежен и добър с тях.
Но… това беше вкъщи. В кръчмата, на масата с чаша в ръка, забравяше всичко. Трепереше за първата глътка ракия, запиваше се с дни. В тия пиянски часове не говореше с никого, не го интересуваха здравето и хляба на децата, самотата на съпругата. Преспиваше набързо вкъщи и на другия ден пак тръгваше със залитаща походка и гузна съвест да търси своите приятели. Това бяха мъже, смачкани от живота, тинята на селското общество, безделници и самотници. Любен отслабна, лицето му потъмня, не можеше да спи, почти не ядеше, започна да халюцинира. Когато дремваше за кратко пъхаше под възглавницата си нож, а брадвата беше до вратата.
Никой не видя и не разбра, как е паднал от ябълковото дърво в двора. Ударил си бе много лошо главата и от там, където на младини го бе лизнал куршумът, изтече животът му. А беше само на петдесет.
С тънките сребърни нишки между него и мен усетих, че не отиде направо на небето. Няколко години звездата му стоя и свети над Пловдив. Чак когато Любина умря, двете звезди в мъчително дочакан любовен триумф отлетяха нагоре, за да изживеят своето небесно тържество.