КАМЕНЕН ТРЕПТИХ

Отварям си очите призори 

сърцето още бие лудо
и тръгвам сякаш е светът
по - прекрасен, светло чудо.

Прозорецът е моята врата
светлина във вените прозира,
и аз съм светлооката Луна,
потърсила живот и след Всемира.

Небето пролетно море и стих,
вълна изгубила се в хоризонта.
Брегът е каменен трептих
прегърнал божествена наслада.

Ръцете ми отдавна са криле
и с ветровете гонят се и плачат.
Нозете ми превърнаха се в цветове,
пулсиращи вселени и камбани.

И аз отново съм дете усмихнато,
разплакано от щастие...