СТРАХИЛ

Там, където се простираха зелените квадрати на полята, заключени между поясите, нивите бяха изпъстрени от жита, слънчогледи и царевица, и в края на тази равнина се беше гушнало селото.

От едната му страна се извисяваше висока скала, а под нея морето плуваше в синкава мъгла, от другата – нивите пламтяха в мараня.
Лятната омая погали житата и те само за няколко седмици пожълтяха. Стопаните й се стягаха за най-големия празник на селото – жътвата.
И през тази година спазиха дългогодишната традиция – на Петровден да излъчат най-добрия посев, там да открият и всеки да поднесе своите дарове на стопанина. Възрастни хора с каруци вече бяха обиколили землището и определиха нивата на Страхил – овчаря.
Мнозина останаха позачудени, но като видяха едрите и тежки класове, разбраха, че момчето е работило здраво. Тайната беше в това, че близо два месеца въртя стадото си там, дори временна кошара направи и нощуваше с животните си.

* * *

От ранна утрин се заточи върволица от хора, нарамили бохчи на кобилици, с първите заклани петровски пилета, погачи, жито и всичко онова, приготвено от дни за големия празник.
Страхил стана много рано, завъртя овцете на паша, после се върна, изми се и облече най-новата премяна, грижливо приготвена от майка му. Той извади новия си кавал и го затъкна в пояса .
Една огромна радост и гордост изпълваше сърцето му, че празникът ще бъде на неговата нива.
Кметът на селото откри жътвата, вдигна ръката му като победител и подаде сърпа и паламарката да пожъне първата ръкойка.
Нежно зашумяха класовете в големите му длани и когато оформи първия сноп, тръгна да скубе стебла за въже, но кметът го спря.
– Сега, драги съселяни, на това способно момче му прилича гиздава девойка. Тя да направи въжето и да го подаде. Абе, чувам аз, че нещо към Янините двори се върти работата, че скоро и годеж ще има, ама сега да видим дали това е вярно!
Яна излезе поруменяла, пламтящите й очи се забиха като пиявици в него и този път светнаха особено.
– Вярно е, вярно, господин кмете, няма защо да го крия, Страхил е моята изгора!
Той пое въжето, чевръсто завърза първия сноп и го изправи пред него. Така повеляваше традицията на селото. Всеки да поднесе своя малък дар и с това да изрази уважението си към способностите на най-добрия.
Страхил извади кавала и екна весела хороводна мелодия. Селяните се наредиха за първото жътвено хоро, но в този миг пронизителен писък се извиси над тях. Секна веселието. Всички се обърнаха и видяха как по-малката сестра на Яна – Велина бяга през полето. Кавалът замря. Глухо отекнаха последните акорди на песента.
Страхил сведе ниско глава и потъна в размисъл, гледайки нагоре към небето. Вълнообразна огнена мрежа проряза небесния свод. Птиците се завъртяха в кръг и се мушнаха в гъсталака. Тъмният облак увисна над събралото се множество като огромна пита. Плисна дъжд – поличба за добър берекет. Първите капки го извадиха от унеса. Чак сега той се досети как един ден, когато беше запладнил стадото под големите орехи за отмора в непосилната жега и беше задрямал, усети кои са тези нежни длани, обгърнали очите му.
– Яне, Яне мила, как дойде дотук сама?
– Не, не съм Яна. По-малката сестра съм – Велина, която ти толкова време не забелязваш. Тази, която токова много обича, тя винаги ще те намери. Ех, Страхиле, Страхиле, ти не разбираш ли, че изгарям по тебе, че много повече те обичам от сестра си! Ела довечера по тъмно в задния двор на плевника, там ще те чакам!
Той отиде на срещата. Отдалече тя се хвърли на врата му и жадно го зацелува. Тялото й трептеше, почувства как сърцето й за първи път гореше. Избухнаха пламъците на гореща клада. Горещият й дъх го замайваше. Беше топла и тръпнеща от любов.
После се заредиха нови и нови срещи с Велина и при всяка една от тях тя изгаряше в прегръдките му. Сърцето на Страхил се обърна, отбягваше Яна. Сега нова, още по-силна любов го беше обзела.
Прибираше се в къщи уморен, замислен и объркан. Майка му скритом наблюдаваше дълбоката промяна на сина си.
– Как те е омагьосала малката, сине, не е на добро това.
Страхил не отронваше нито дума. Потънал в безкрайни мисли гледаше тъжно през прозореца и не се докосваше до вечерята. Очите му застиваха вперени в мрака…

* * *

На Илинден пак се беше събрало селото на празник. Празнуваха прибирането на хляба. В центъра Страхил въртеше изкусно кавала. Два реда хоро се виеше на големия мегдан. На първия ред бяха по-възрастните, а на втория, отвътре, младите.
Премяната на Яна отдалеко се набиваше в очите. Пъстър елек изваян и украсен с много шевици от класове и цветя, дълъг сукман с широка дантела и затъкната китка в косата очертаваха стройното й тяло. Тя се носеше в плавния ритъм на мелодията и сякаш не виждаше какво става около нея.
На втората песен, когато той засвири ръченица, тя се отдели от хорото и застана пред него. Очите й горяха, пълни с мека светлина и искряха като звезди. Отначало заситни, а после вече дългото й тяло се заизвива чевръсто и краката й почти не опираха на земята. Думите й се забиха като стрели в сърцето му:
– Виж ме, Страхиле, виж ме! Грозна ли съм аз, че ме остави? Гледай, гледай сега тази, която първа те залюби! Гледай я за последен път и знай, че дълбоко те носеше в сърцето си. Какво не ми хареса, Страхиле – е, защо го направи, защо заби нож в сърцата на двете сестри, че вече месеци не можем да се погледнем и дори дума не отронваме. Защо ни убиваш? Не разбираш ли, че в сърцето ти има място само за една от нас, че едната трябва да си отиде. Чуваш ли рева на морето, то ме вика, то иска своята жертва на този ден – очите й светеха, изпълнени с доброта, от тях бликаше топла светлина.
– Довиждане, любов моя, не издържам повече – очите й за последен път потънаха в неговите.
Лицето й гореше, после тръсна глава, чу се вик:
– Простете ми, хора, простете ми! Грешница съм аз, клетата, сигурно голяма грешница!
Разцепи хорото и хукна. Никой не я спря. От стъпките й се извиваха малки облачета прах, а после бавно гаснеха и застиваха.
Кавалът му замлъкна. Докато тълпата разбере и осъзнае какво става, тя достигна най-високото място на скалата. Тялото й литна от нея като бяла птица и потъна в буйните вълни.
Страхил първи се спусна, но вече беше много, много късно.
Два дни той обикаля брега и чак на третия морето изхвърли мъртвото й тяло. Взе я на ръце, целуна очите й, студеното й чело, не допусна никой до нея. Изнесе я до орехите, изкопа гроб с ножа си и там я положи.
Всеки ден когато уморените от тежката полска работа стопани сядаха на обяд, един тъжен напев идваше оттам. Отначало се носеше тихо, а после се усилваше. От очите му капеха едри сълзи. Кавалът му и той ридаеше.

* * *

Оттогава измина много време. След тази случка Велина не го навести нито веднъж. Един ден мълвата донесе, че пристанала на другоселец-керванджия.

* * *

Нощта отдавна беше настъпила. Всяка вечер там, на същото място откъдето тя се беше хвърлила във водата той стоеше и свиреше. Отслабнал, с хлътнали очи, в които се преплитаха тъмни сенки. Кавалът едва-едва проплакваше, за миг спираше. Той се вслушваше в тътнещия рев на морето и сякаш все чуваше сърцераздирателния нечовешки вик на Яна: „Виж ме, Страхиле-е… защо нож заби в сърцата на двете сестри-и…”
Към полунощ от малката им къщичка отново се понесе майчиният му зов:
– Чедо, стига си изливал голямата си мъка бе сине, много тъга събра, няма да се върне първата ти любов!
– Грях имам мале, грях сторих аз. Голям грях, за който лек няма. Чувам аз, всяка вечер чувам този вик, шиба ме като с камшик по лицето – цялото му тяло излъчваше една огромна тъга.
Ехото подемаше последните му думи, извисяваше ги надалеко над водната шир и те потъваха сред воя на вълните. Страхил се загледа в морската шир и ето тя изплува бяла и красива като в оня жътвен ден, когато му подаде въжето за първия сноп и все вървеше и вървеше към него. Неговата Яна… Любовта, която загуби завинаги.