КРАТКА ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА ДЪЛГА ЛЮБОВ

Живееха едно момиче и едно момче.
Той беше финансист, но имаше афинитет към изкуството. Много симпатичен с фини черти на лицето и тъмна почти черна коса, с леко изпъкнали скули, като изтеглени на калъп и правилен нос. Висок, слаб и снажен с широки рамена. Носеше мустак, който много му отиваше.
Момичето работеше в артистичните среди. То не беше особено привлекателно на пръв поглед, но това, което караше хората да го забележат беше, походката. Пристъпваше леко, свободно и напето, със стройно стегнато тяло и гордо изправена осанка. Дългите прави коси с цвят на зряло жито прибавяха, една мекота на бяло лице с чипо носле и вирната брадичка, а синьо-зелените широко отворени очи гледаха открито, весело и топло – в противовес на студеният им цвят. Имаше излъчване на горделивка, но то идваше по-скоро от мълчаливостта ѝ, с което прикриваше своята срамежливост.
И двамата поотделно дълбоко вярваха, че там някъде съществува идеалното момиче и идеалното момче за всеки от тях. Да те вярваха в чудеса. И чудото наистина се случи - един ден, се срещнаха…
ххх
Беше късен следобед. Запозна ги тяхна обща позната, пиейки си кафето, на една и съща маса. С непогрешима женска интуиция, усети, че момчето, се опитва да ѝ привлече вниманието, но се държеше хладно и резервирано, макар да се опитваше да бъде любезна с него. Скорошна любов останала вече зад гърба ѝ - пламнала бурно като бенгалски огън и бързо изгаснала – я направи предпазлива. Възпитан и сдържан, младежът я накара да се чувства добре в компанията му. От дума на дума, разбраха, че живеят в една махала. Оказа се, че ги дели една улица и се чудеха как толкова години досега, не са се познавали. Заразказваха си случки от детството, за тогавашните хлапета, които познаваха поотделно и двамата. Така се завърза един непринуден разговор. Когато тръгнаха да си отиват, негласно двамата поеха заедно в една посока - нали живееха през една улица…
Не знаеше Павла, че от тук нататък покой за моминското ѝ сърце, няма да има.
Скоро след това, отпътуваха на турне от службата, в едно градче, в полите на Балкана. Беше средата на май. Новата трева с всеки ден ставаше все по-висока и тъмнозелена. Всичко беше разцъфтяло, въздухът ухаеше на пролет. Южният вятър тих и кротък на глед, невидимо раззеленяваше, дръвчета и храсти. Чуваха се птичите песни и доволното жужене на пчелите, около цъфналите фиданки, прелитайки от цвят на цвят. В свободното време, тя много обичаше да се разхожда по малките улички на градчето. Вървейки по тях, се чувстваше обветрена и същевременно опиянена от чистия въздух. Тишината и красотата на градеца я бяха омагьосали. Тези живописни картини я връщаха в детството, когато до насита гонеше удивително пъстрите пеперуди из люцерната. С голямо любопитство разглеждаше подредбата в дворовете на къщите, потънали в зеленина, слънчеви шарени цветя и много овошки. Копнееше един ден и тя да си има своя къща, свой дом, да го реди красиво по собствен вкус и усет. А и зараждането на новия живот през пролетта, я караше да мечтае. Така, както се рееше мечтателно в една от тези вечери се улови, че мисли упорито за него.
ххх
След турнето приятелка я покани на празненство, в заведение. Вечерта протичаше много весело. Изведнъж изненадани и двамата се озоваха, лице в лице. Вихър, я докосна усмихнато по брадичката, за поздрав и дъхът му жарна бузата ѝ. Като, че ли ток премина през цялото ѝ тяло. Всичко в нея, се разтрепери, като лист на лек повей. Толкова топлина, нежност и власт имаше в това почти въздушно докосване. А гласът му - плътен, кадифено-мелодичен, самоуверен звънеше в ушите ѝ. Украсеният салон и танцуващите двойки, се сляха в пъстро петно. Притесни се, да не би, мислите ѝ да се изписват на лицето. „- Нима не мога да му се противопоставя – мислеше тя - или пък не желая“. А сърцето ѝ биеше, биеше ...

В последствие, като познати случайните им срещи зачестиха. Веднъж, Павла сподели, за служебно турне в Африканския континент и Вихър ѝ предложи, своя фотоапарат. Така, първата им вече уговорена среща беше, заради фотоапарата.
По време на престоя си в Африка, тя, натрупа впечатления и вълнуващи емоции. В този свят всичко беше различно. По време на пребиванието се сблъскаха с множество перипетии. От мизерията в местните хотели стигаха, до най-големия лукс в международните вериги, някои от които бяха на бреговете на Атлантическия океан. Опитаха и европейска храна и пикантни местни блюда. Тя запечатваше екзотиката със снимки, и всичко оставаше като гравирани спомени в съзнанието ѝ.
Като се завърна, си определиха втора среща, за да му върне фотоапарата. На нея, тя емоционално и с нетърпение засподеля, видяното. Вихър, я слушаше внимателно и любопитно наблюдаваше въодушевлението, с което разказва. После предложи да извади фотосите - занимавал се с фотография като хоби. "Защо не"- помисли си Павла - "Ето още един повод да се видят отново" - и с радост прие предложението . След няколко дни, снимките бяха готови. Когато се срещнаха, Павла отново разпалено заобяснява, показвайки вече на фотосите, кое какво е - толкова много ѝ беше въздействало, това пътуване. Вихрен, весело и похвално отбеляза, че е направила доста добри кадри, като за първи път и тя бе много доволна, че се е справила и снимките са станали хубави.
Срещите им неусетно зачестиха. Имаха вече, лична история. Той, я запозна със своите приятели, Павла - с нейните. Допаднаха си компаниите и неусетно се сляха в една. Водеха дълги интересни разговори. Помагаха си във всичко.
ххх
Павла, танцуваше в професионален ансамбъл в родния град и когато концертите им бяха в града, Вихрен, и някои от компанията най-редовно ги посещаваха. Понякога той я откриваше и зад кулисите на сцената, за да я зърне по-отблизо с национална носия. Смяташе, че така облечена и със сплетени на две плитки коси или забрадена, за него е още по-красива.
С времето, чувствата им се задълбочиха. Веднъж той ѝ призна, че уж случайните им срещи са били нарочени от него и оттам нататък, шеговитият израз "Случайно-нарочено", стана тяхна нарицателна фраза. Не ѝ се налагаше да кокетничи, за да му се хареса. Държеше се непринудено.

Един ден, момичето което ги запозна, с укор ѝ рече:
- Аз, толкова го харесвах, а ти ми го отне.
Казаното от съученичката, ѝ като червейче започна да я разяжда отвътре. Без вина, се чувстваше виновна. Вихрен, продължаваше да я търси, но тя го избягваше умишлено. В същото време сърцето ѝ я теглеше, към него. Беше ѝ криво, заради мъглявата ситуация. Реши да му обясни проблема, за да изяснят положението. Разговаряха надълго, нашироко и стигнаха до извода - "Насила хубост не става".
От там нататък, се сближиха още и вече не можеха един без друг. Една вечер, когато я изпращаше, леко и непресторено, сякаш беше най-естественият завършек на деня, Вихрен прошепна:
– Искам, да станеш моя съпруга…!
Не я питаше, не я молеше – направо ѝ заяви с толкова уверен шепот.
Почувства се объркана. „Как да вземе такова решение за минути, все пак това е за цял живот. А той сигурен ли е, че иска точно нея за спътник в живота“…

"- Какво специално има в това момче…"- питаше се Павла, уединена в стаята си, в следващите дни. Съвсем кратко след запознанството, нещо в погледа му, в стойката му, във вниманието, с което я гледаше всеки път ѝ въздействаше и докосваше. Дъх не ѝ стигаше като го видеше. Присъствието му я успокояваше, а тембъра на гласа му галеше слуха ѝ. И други се опитваха да спечелят вниманието ѝ, но все не харесваше нещо в тях и намираше начин, някак културно да се оттегли, а сега... Вълнуваше я по начин, който не очакваше. Не знаеше как да се справи с чувствата си… Не е най-красивият мъж на света и като че ли не беше, влюбена - тя бе изпитвала любов в близкото минало, а това не бе същото – поне така си мислеше. Но нещо непонятно, я дърпаше към него, като се срещнеха, сърцето ѝ се разтуптяваше, обхващаше я шемет. Какво е това?
ххх
Бурна ноемврийска вечер. Дъжд се лееше на талази. Наближаваше зимата.
Павла, напрегнато мислеше: "- Такъв потоп, точно в най-важният ден от живота ѝ. По вода ли ще ѝ върви или. Той каза, че ще дойде официално да я поиска за съпруга, но този ад навън... Дали не се е случило нещо?"
Тогава в онази нощ, решението му беше спонтанно. "Що за хора бяха, родителите му... Дали не са го отказали... " Мина час от уреченото време, но никой не идваше.
В този момент, звънецът на входната врата зазвъня силно и припряно. Павла, се развълнува разтрепери се. Изчака баща ѝ да отвори вратата и тайничко заслуша… На етажа над тях, имаше купон и някой объркал звънците. "Край“, реши тя и сърцето ѝ се сви огорчено.
Не след дълго отново се чу, продължително и нетърпеливо звънене …
ххх
Годежа, мина много весело, но и притеснително в началото, за самата нея. Не се чувстваше удобно, когато наливаше ракия на годежарите, срамуваше се и забрави да налее на себе си. При наздравицата, тя се оказа с празна чашка. Това бе повод за веселие и наричания, че на пълно ще ѝ върви, щом последна си напълва чашката. Накрая, Вихрен обяви, че двамата с Павла са решили да живеят заедно и я взима при себе си, и ще се грижи за нея, както за очите си.
Тя, само се усмихна и неочаквано, по бузите се затъркаляха сълзи. Обзе я страх. Нахлуха хиляди въпроси. "Къде отива? С какви хора ще живее отсега нататък? Защо не се сети за това по-рано" – ядосваше се на себе си, тя. Животът ѝ мина през съзнанието, със светкавична скорост. Тя видя детството си, ученическите години, моминските вълнения в нейната стаичка, в която вече щеше да идва само на гости. "Свърши се!"- каза си, ала Вихър, посегна и изтри гальовно, сълзите. След един безкраен миг, тя се върна в реалността, погледна го, усмихна се и тръгнаха.

Щастливи, че вече ще са постоянно заедно, още не знаеха, колко труден, заплетен и прекрасен е семейният живот. Следващите дни, обсъждаха, кога да насрочат сватбата. Ала бяха орисани да подложат любовта си на още изпитания. В едно от семействата им, внезапно се случи голяма злополука и отмениха сватбеното тържество.

Скоро, Павла пак тръгна на служебно турне извън родината. По време на престоя си в чужбина, далеко от Вихър, имаше достатъчно време да размишлява, над случилите се наскоро събития в нейния личен живот. Макар да ѝ се искаше да направят сватбена церемония с много роднини и техни приятели, да се види в булчинска рокля и да споделят радостта си с тях, тя се успокояваше, колко по-важно е да са заедно и да се обичат, отколкото да се коси и тормози заради едно венчило.
ххх
Занареждаха се делничните дни в новото им жилище, сами със своята обич, където трябвало да градят семейство и създадат свои дечица. Крояха планове занапред, как да направят от жилището си уютен и красив дом. Предстоеше им да се опознаят по-добре, прекарвайки заедно цял живот, удоволствието от което и двамата предвкусваха и очакваха, с нетърпение. Съпругът ѝ бе по-припреният от двамата. Той самият пък ценеше високо, нейните спокойствие и грижовност. Обръщаше се към нея с мили думи и имена. В началото, на Павла ѝ трябваше време, за да привикне с това. Никак не беше свикнала на нежности и гальовност. Глезенето беше изключително рядко в нейното семейство. „-Момиче е, да не тръгне по лошия път“- беше чула още като малка разговор между родителите си, но тогава не разбираше. Всичко вървеше добре и така оставиха зад гърба си идеите за сватба.
Съдбата обаче си знаеше работата. Венчавка все пак имаше.
ххх
Насроченият момент за сватбата дойде. Първи април, беше свободната дата, дадена от съвета. Не бяха суеверни и се съгласиха на това предизвикателство. Все пак първи април е забележителен – Ден на шегата и лъжата.
Денят - ясен слънчев пролетен. Павла, грееше в бялата си премяна, а слънцето ласкаво топлеше стройната ѝ снага.
- Прелестното ми дете - гушна я майка ѝ, както само майка прегръща.
- Ти си най-хубавата булка, моето момиче! - каза баща ѝ, и се усмихваше, като най-гордия човек на света.
- Очаквах да си хубава, ама ти си пленителна - призна ѝ Вихрен, когато я видя за първи път този ден.
Павла, летеше от щастие. Нейните баба и дядо я сложиха помежду си да им направят самостоятелна снимка. Първа внучка женеха и бяха на седмото небе от доволство.
Люшнаха се едни хора. Голямо празненство, голяма забава настана. Така, в деня на лъжата, те сключиха официално съюза си - с пожеланието, "От тук нататък всичко, като на шега да им върви!“
ххх
Не след дълго, дойде и малката рожбичката, която освети техния съвместен живот.
В грижи за малката, годините минаваха неусетно. Тя растеше с часове. Припкаше и създаваше още повече настроение с чуруликането си. Когато ги погледнеше с бистрите сини очи, някак по детски мъдри и дълбоки като кладенчета, те разбираха, че всичко, което правеха в живота си заслужава - само заради нея. Да те гледат очите на любовта – това е, което всеки иска.
По залез, бързаха да се приберат с радост. Когато, Павла, закъсняваше или отсъстваше, заради работата си, Вихрен, поемаше грижата за детето. Това беше предостатъчно, да го обича и обожава - от друго нямаше нужда. По време на пътуванията, той ѝ даваше, вече семейния фотоапарат, който изигра главна роля в живота им и щеше да е част от него и нататък. И всичко, щеше да е наред,
ако, животът постоянно не подлагаше тяхната любов на проверка и им изпращаше безброй премеждия. …
- Тя твоята като замине, ти знаеш ли я какво прави. Как я пускаш да работи там... - питаха доброжелателите на Вихрен, „наливайки акъл" в главата. му.
На Павла, пък ѝ намекваха, че когато я няма, "-Той, кой го знае какви ги върши... „ И още какви ли не „благи напътствия“, чуваха и двамата. И макар, че си имаха доверие, понякога нещичко от тези „съвети“ се прокрадваха в отношенията им. Колкото минаваха годините, толкова по-стръмен ставаше семейният им път.
Вятърът на промените и пълният обрат в страната, допълнително ги натоварваше. Светлото утре, което мислеха, че им предстои рухна. Трябваше да съживяват наново, вярата си в бъдещето и да продължат. Детенцето им растеше преждевременно помъдряло. Тези изпитания ги сближаваха още по-силно. В бурите се държаха здраво един за друг, оплитаха ръце, за да защитят пиленцето си и така се изкачваха по житейските стръмнини. Имаше моменти, когато злободневните битовизми взимаха връх. Тогава, ожесточено спореха, но разума надделяваше и взимаха компромисно решение. Стараеха се, да не остава в някой от тях, огорчение или обида. В последствие се смееха над изникналият „голям“ проблем. Много, бяха патилата им, от всякакъв характер. Спаси ги голямата любов и доверието един към друг. Дребните житейски проблеми не ги тревожеха вече. За тях, те бяха поправими и разрешими. Тичайки забързано напред, назад, животът им течеше с плаващ ритъм, на приливи и отливи, в грижи за дома и семейството. Годините се трупаха, косите посивяваха, появиха се и първите бръчици. Научиха се, да бъдат по-меки, по дисциплинирани, научиха се да не се дразнят толкова от лошотията и да я приемат по спокойно. Живота ги направи по-мъдри и по-знаещи. Детето израсна, умно, можещо, лъчезарно. Вече беше негов ред да се влюбва, когато трябваше да гребе с пълни шепи от живота…
Любовта им беше, най-важното постижение. Мъчнотиите повече ги сплотяваха, вместо да всяват раздор помежду им. Те, засилваха тяхната привързаност един към друг още повече. Движеха се винаги заедно. Ако, се случеше да ги видят поотделно, околните винаги питаха - къде е другият? Ако посетеше родителите си сама, те постоянно се тревожеха, „Защо без, Вихър“. Разбираха се без думи и можеха, да общуват от разстояния дори, и по телепатия, когато бяха далеко един от друг.
Любовта им не увяхваше, а ставаше по-разумна, по-мъдра, по-силна. Половината им живот беше преминал заедно - дар, който не се дава всекиму. Тя обичаше да вижда красивата усмивка на лицето на съпруга си и блесналите от любов очи, които я грееха през всичките години заедно. Беше случила на мъж. Искаше да го вижда доволен от съдбата си и не жалеше усилия да постигне това. Дошло беше време, да добруват, време за рубинена сватба, за юбилей. Тъй както цвета на камъка рубин, се мени от розово до наситено червено и е здрав почти като диаманта, така и дългите им семейни отношения, след множеството надрасквания и вдлъбнатини от ударите на живота и проблеми, станаха силни и твърди, полирани до блясък...
Скоро се появиха и най-милите, свидни същества, на света – внуците. Те ощастливиха живота им по-нататък и му предадоха нов смисъл...
Дните и годините продължаваха да се гонят безспир и пътят им продължаваше, към другия юбилей – 50 години съвместен живот или Златната сватба. Дано успеят да го извървят!

Това е една, кратка история за, една дълга любов на едни млади хора, които вярвали в чудеса. Вярвайте и вие. Чудесата са за това, да се случват.