Дафино, здрасти!
Пиша на теб, защото само на теб искам да пиша. Пък и няма на кого друг. Разбираш ли? Нали и аз съм като тебе, сам на тоя свят. Дафино, с нас стана катастрофа. Автобусът се обърна, а после изгоря. Аз съм един от спасените. Аз, сиромахът аз, за първи път късметлия. Сега лежа в болницата със смазан крак и чакам докторите да решат: да го лекуват ли или да го режат. Ама ти не се кахъри, не ме мисли. Ще се справя някак!
Дафине, помниш ли кога си изгори ръката с кофа вряла вода. Веднага ти направих мехлем с яйце и мас и хаир ти правех като идвах у вас всеки ден… всеки ден те намазвах и превързвах, защото ти, завалийката, не можеше с лява ръка да го правиш това. Така на бедната теб, ръка и душа спасявах. На мен ми беше харно да те виждам ката ден и без да усетиш барвах плитката ти. Такава дебела и руса плитка няма никоя мома у село. Хем се кахърях, че се мъчиш, хем се давех от радост, че често те виждам. Ти бързаше да оздравееш, притесняваше се, че не можеш да храниш магарето си, че то, хайванчето, гладно останало. Пак искаше да тупуркаш с него по пътя, натоварено със съчки, а пък аз… таквоз, прости ми, аз си казвах: Боже, нека по-бавно оздравява раната, че драго ми беше, мнооого ми беше харно да идвам у вас.
Помня, пó лани, сабахлен те видях през комшулука, от далеко да скубеш айрък в градината. Беше в бели дрехи и несплетена коса – същинска самодива – хубава, гиздава… И пак обичта ми пламна като раздухано огнище, в сърцето ми въглени и… разбираш ли, целият горях, от мен искри се пръскат, сърцето ми за теб гори… но ти ме не угади. Гледам спокойно си работиш. А аз криле да имах, щях да литна до теб, да те прегърна силно, чак кокалите ти да изпукат. Но… не ме усети.
А преди пет години, кога Петър те не рачи и те не взе, а се ожени за Бодучкина Тодора, помниш ли? Чудя се, какво хареса у това плашило? Ти плака, много рев изрева. Голяма болка имаше в очите ти. Беше задавена от мъка. Идваше при мен, на моето рамо да изплачеш буцата, която те мъчеше. Аз те прегръщах, исках с меки пръсти да изтръгна камъка от душата ти, а ръцете ми едни такива твърди и мазолести, с пила да ги стържеш. Дано не съм те ожулил. Кахърен бях тогава, защото ти беше ранена сърна, дошла за помощ при мене, разбираш ли, при моя мъжки навес. На сърцето ми мед капеше като те държах в ръцете си и беше така доближена до гърдите ми. Дафинке, тогава аз можех.. таквоз… да се възползвам, да открадна една целувчица, но съвестта ме изръчка и не ми позволи да бъда лош.
Дафинке, по Петровден, по пладнина, когато слънцето се беше подпряло на върха на големия орех, аз, без да искам… таквоз… те спънах. Нали помниш? Ей така, спънах те. Не разбрах как стана, ти падна, полата ти се заголи… Но бързо се изправи, разплака се и тичайки към вас така ме погледна с лош, сърдит и обвинителен поглед, че ме смрази и нищо не можах да кажа. Но от срам и яд главата ми завря и щеше да се пръсне, да знаеш… и сега още не мога да си простя. Ха… та същия този крак ще го режат от коляното. Усещам го, но не ми е мил, разбираш ли, хак му е. да е стоял мирно. Хич не ми е жал за него. Пренасям го курбан за тебе, Богородице моя! Пък и оттук нататък един галош по-малко.
Дафинчице, не зная дали ще ми простиш и ще можеш ли да ме приемеш такъв чулак, разбираш ли… с една нога. Сега далече от теб събрах кураж и се изповядах! Като в църква! И ако се умилиш за мен, като си дойда, заколи една кокошка и я сготви – на твоя оджак и дай Боже да омесиш хляб. То ще бъде нишан, че… таквоз… че и ти ме харесваш. Ще бъде като сватбен хляб!
Много искам да си дойда и да те видя!
Затъжил съм се много! Хайде, сполай ти!
Твой комшия Тошко