МЕЖДУ АДА И СВЕТЛИНАТА
Ние сме две сестри. Милка е по-голямата…
. При раждането на Милка нещо се объркало - единият й крак беше по-къс и накуцваше. Не можеше като другите моми в селото да се хване на хорото и да играе. Не ходеше с кобилицата на чешмата за вода, не влизаше в градината да копае. Седеше в един ъгъл на стаята и плетеше на една кука. От време на време само ще вдигне глава и ще погледне към прозореца, ако някоя птичка прелети или вятърът развее клоните на ябълката пред къщи…
Какви очи имаше – големи и тъжни. Лицето й беше бледо и рядко се случваше да се появи усмивка на него. Седем години беше по-голяма от мене. След нея две деца още се родили, но починали малки, накрая съм се появила аз – здрава и хубава, както казваше мама.
Аз бях като вятъра – не ме свърташе на едно място. Бузите ми червенееха и гласът ми се чуваше из цялата къща. Косата ми беше руса, дълга до кръста и мама я сплиташе на две дебели плитки.
Баща ми беше заможен човек - имаше ниви, ливади, мелница. Казваше, че ще даде Голямата нива до реката на този, който вземе Милка за жена...
Една вечер кабриолетът, с който той ходеше в града, изтрополя по калдъръма пред къщи. От него слезе млад непознат мъж. Запознали се с баща ми в града... Беше висок, с черна коса.
Като влезе в стаята, непознатият така ме погледна, че по тялото ми преминаха горещи тръпки. И цялата вечер, докато шетах насам -натам и слагах трапезата за вечеря, усещах погледа му.
Слугувал в кръчмата, където баща ми отишъл да се почерпи. Казваше се Никола. От някакво далечно село бил. Имал петима братя, а селото им - бедно, планинско. Потърсил си работа в града.
Баща ми го харесал, като го видял какъв е пъргав и се усмихва, докато разнася поръчките в кръчмата. Обещал му Голямата нива...
Видях Милка как трепна, като чу това, сякаш някой я удари, и лицето и още повече пребледня.
След седмица попът ги венча…
Подир сватбата лицето на Милка грейна като че ли. Започна да излиза сред хората, обличаше си новите дрехи. Веднъж я видях, че сложи китка на челото си. Засмиваше се често.
Никола помагаше в мелницата, ходеше и в къра. Беше сръчен, идваше му отръки всякаква работа - умееше и да коси, и снопи да връзва. Яхваше коня и препускаше през полето - косата му се ветрееше...
Като свърших училището в село, баща ми искаше да ме запише да уча в града. Мама не позволи. Каквато съм била щура, кой знае какво съм щяла да сторя! По-добре да съм си стояла у дома… Караше ме да преда, да тъка, учеше ме на всякаква женска работа. Утре ще се зажениш, казваше ми, трябва да знаеш всичко. А на мене нещо в душата ми гореше – цялата ме изгаряше! Понякога ми се искаше да литна като че ли нанякъде, друг път се умълчавах – все умърлушена бях. Мама ме води веднъж при Айшето, циганката, да ми бае. И куршум ми ляха – да не съм се уплашила от нещо.
Времето минаваше, а този огън все ме гореше отвътре. Заради него не ми се събираше с никого – не ходех с дружки по седенки, не исках годежари да ми идват. Имаше момчета от селото, които ме харесваха, пращаха сватове, но аз отказвах да се омъжа. Една по една акранките ми се задомяваха, имаха деца, а аз още мома бях.
Дойдеше ли пролет, нещо сякаш се променяше с мене. Всичко бухваше, раззеленяваше се и полето, и градините. Ливадите ставаха за косене… Ходех на лозето да копая, вечер вземах кобилицата и отивах на чешмата за вода. Но където и да бях - вкъщи, на двора, от чешмата като се връщах, все ми се струваше, че усещам стъпки зад гърба си. И горещи тръпки ме обземаха цялата…
Един ден двамата с Никола отидохме на Долната ливада за сено. Сложи той ритлите на колата, впрегна воловете и тръгнахме. Слънцето се бе вдигнало и росата по тревите и листата на дърветата блестеше. Целият кър миришеше на билки. Отвсякъде, където минавахме, сред храстите прехвърчаха птици и се надпяваха. Никола седеше отпред на колата, размахваше остена и подвикваше на воловете. Аз бях пуснала краката си между ритлите. Усещах как тревите ме докосват по петите, случваше се и някоя трънка да ме убоде. Вятърът развяваше краищата на забрадката ми, сякаш бяха криле на птици. Откъм гората долитаха гласове на гривеци…
Никола от време на време обръщаше глава към мене и ме поглеждаше. Беше с навити ръкави на ризата, гологлав. На моменти лицето му ставаше сякаш замислено и забравяше да сръгва воловете. Колата се движеше сред зеленото на полето, слънцето изсмукваше влагата от листата. Чуваха се тук-там и щурци из тревата.
Стигнахме ливадата и аз скокнах като коза през ритлите. Вятърът ме докосна и усетих сякаш милувка по лицето си. Тръгнах през косеното, краката ми потъваха в меката отава. Започнах да вдигам с вилата купчините сено и да ги подавам на Никола. Той ги подреждаше в колата. В ливадите само няколко щъркела се виждаха да крачат.
Слънцето все повече напичаше и разкопчах горното копче на блузата си. Никола също разкопча ризата си. По лицето му се стичаше пот. Изведнъж, както вървях с вилата, спънах се в една къртичина и паднах в сеното. Никола скочи от колата и ми подаде ръка да се изправя. И ме прегърна. Толкова силно ме прегърна, че чувах сърцето му как бие. Започна да ме целува - по устните, по лицето.
… Лежахме двамата на тревата. Как хубаво миришеше сеното! Вятърът люлееше клоните на близкия храст - отнейде долетяха два гълъба и кацнаха на него. Чуваха се отново гласовете на гривеците.
Все заедно гледахме да сме с Никола – между шумналите редове на лозето, в някой отдалечен край на градината, сред царевиците и бостана... Качвахме се на каруцата и обикаляхме полето. Никола стоеше изправен и държеше юздите - вятърът издуваше ризата му…
Една вечер седяхме двамата до Високата скала на хълма срещу селото. Никола ме беше прегърнал през рамото. Гледах как хълмът се покрива с виолетов цвят. Тъмнината бавно пълзеше по склоновете му, само на върха му белееше ивица светлина.
-Не мога без тебе, Янице - чух Никола да ми казва. - Хайде да забегнем някъде.
- Къде? – попитах го аз.
- Където очите ни видят. И на Долната земя съм съгласен, само да бъда с тебе!
Тъмнината все повече се сгъстяваше, хълмът почерня. По склоновете полази хладина. Отнякъде се обади сова. Вървяхме двамата по пътя, прозорците на къщите насреща се виждаха да светят.
Мама ме изгледа строго, като се прибрахме у дома. Милка плетеше в ъгъла на стаята – наведе още по – ниско глава и не каза нищо.
Забелязах, че мама все по-често започна да ме следи къде ходя, с кого се срещам помръкнало. Струваше ми се, че в селото също шушукат - затова, че с Никола сме все заедно, където и да тръгнем, на нивата, и на лозето. И очите на Милка все по-тъжни ставаха…
Аз по цели нощи се мятах в съня си. И усещах нещо черно да ме притиска като че ли. А през деня в жар сякаш стъпвах. Но Никола все в ума ми беше – как ме целува, как ме прегръща… Плачех, молех пред иконата на Богородица да ми прости.
Един ден Никола пак косеше ливадата, а аз събирах сеното. Вървях след него и го гледах как замахва с косата – едър, силен… По едно време той заби косата в земята, извади кърпа от пояса си и обърса потта от челото си. После ми посочи двете фиданки в края на ливадата:
-Виждаш ли тия дръвчета? Прави са и са едно до друго. И с хората е тъй!
Не знаех какво да му отвърна. Отново долетяха двата гълъба и кацнаха на храста отсреща…
-----------
Започна войната. Никола го взеха запас - отиде на фронта. Но се върна жив и здрав…
Подир войната вземаха мелницата на баща ми – като станаха промените в страната. От мъка той се поболя и си отиде от този свят. След него се спомина и мама.
Голямата нива и ливадите отидоха в стопанството...
Аз постъпих в тъкачната фабрика в града. Най-напред работех на един стан, после станах ударничка – работех на десет стана.
Омъжих се. Родиха се децата… Но любов като тази, която ме хвърляше в ада и ме издигаше до най-високото на светлината, не изживях повече.
Милка прибра едно сираче от селото, момиченце – учеше го да плете и се грижеше за него. С Никола нямаха деца.
Никола! Още го виждам - изправен в каруцата и вятърът тича срещу него...