Тишина

Тишината след тебе е лумнал в сърцето ми вик!

Вик, след който небето, което донесе ми в шепи,
от една мимолетна искра се взривява за миг
и до сетната синя прашинка превръща се в пепел.

Вик нечуван – на птица висока, ранена до смърт –
най-случайно пресякла дъха на пламтящото дуло.
На колене се моля без глас: Ако Бог е добър,
нека бъде последната изповед, дето съм чула!

Вик, сравнил със земята най-дръзките сини скали.
Вик неистов, след който вселената губи разсъдък.
Вик, след който изстива кръвта, а дори не боли...
И след който не мога и вече не искам да бъда.

А ми трябва едничка, единствена бяла сълза –
от небесната пепел сега да омеся погача...
В тишината – прекършена пепелно-сива бреза –
аз разбирам, че никога повече няма да плача.