Сбогуване в нощта преди зимното слънцестоене

Аз съм Есен – момичето с топли кафени очи.

С други хубост не меря и свойта цена не пресмятам.

Няма друга причина – от сто километра личи,

че съм луда по теб, мое дръзко и огнено Лято!

Бях идея в ума ти и в твоите мисли живях.

Да не беше ме пускал навън!... Колеблива и плаха,

като срещнах очите ти пъстри и пламъка в тях

и страните ми румени мигом в кармин заискряха

беше късно! О, Боже, ръцете ти знаеха как

да превземат една по една всяка моя извивка

и след всяка победа блестяха в среднощния мрак,

а у мене – ни сила, ни дъх, нито глас да извикам.

Как прииждаше в мен на вълни онзи див океан

от бушуваща младост, и с кръв като огнена лава!

И се вдигаше в моята гръд, до безумство желан,

безпощадният миг на вълната, в която се давя!...

И тогава извиках! Сломих тишината на две:

„Като палиш огньове, пожара нима не предчувстваш?“

И преливах от сок и от сладост в безброй плодове,

полудели за нежната твърдост на твоите устни.

А сега прегърни ме за сбогом с последната нощ!

Аленее далече на север небе като клада.

Разточителен, тъжен и смешен, безсмислен разкош.

Ветровете студени от вчера се готвят за сватба.

Долепи до гърдите си моята слаба ръка –

под дланта до сърцето ти нека заспи като гълъб.

Нека още за миг да съм сгушена в тебе така,

сякаш никога, никога, никога няма да тръгна.

Знам, че в този живот с тебе няма да имаме дом.

Ала няма да пусна в сърцето си зимния вятър.

Нека твоите устни затворят очите ми, щом,

мразовит, Севернякът нахлуе да иска ръката ми.