Прокоба

Когато поглеждаше нежният взор

на мисли, цветя, на утеха,

невиждащи, пиеха светли лъчи,

излизаха бързо от бездната.

Но ето, затегна се, не, не върви

животът, подобен на дявол.

Какво му дотегна, какво му тежи? –   

не знаем, не може да знаем...

И все по-безпаметно стяга се пак –

невидима, тъмна, зловеща,

чудовищна примка през тези души,

обръгнали в сянка човешка!

И все по-безмилостно дъжд ги гори

и жари ги есенна примка.

А с първите зимни студени мъгли

в безкрайния сън ще се върнат...