Най-доброто

            По радиото звучеше познато парче, но Теодор все още не можеше да се сети за автора на песента. Почти нямаше нужда повече да слуша думите, тъй като те автоматично му идваха на уста, малко преди гласът на певеца да ги произнесе.

            -Малките. Не...Дребните. Как се казваше групата, Бога ми.

            -Големите надежди? - опита се да помогне съпругата му, която беше на седалката до него.

            -Не, н. Нещо подобно, но как точно беше.

            Градският пейзаж безгласно ги подминаваше. Кратката песен траеща не повече от три-четири минути изтичаше на фона на сивите, почти еднакви сгради, а името на бандата така и не му идваше на ум.

            -Да му се не знае...- с раздразнение изрече той и нервно се тръшна назад в седалката.

            -Понякога радио-водещите казват името на песента и групата в края на предаването - опита се да помогне Стиляна, поглеждайки към съпруга си с внимание.

            Името обаче не беше произнесено и последва следващата песен, а след нея куп други. Настроението на Теодор са беше развалило и той не обелваше и дума, стискайки силно волана, сякаш се опитваше да извлече вода от него.

Съпругата му познаваше тези му кратки изнервяния и за доброто на всички оставяше то да отшуми от само себе си, както и стана не след дълго.

            -Ресторантът е доста добър съм чувал - той наруши мълчанието.

            -Да, нямам търпение - усмихна му се в отговор тя.

            -Павлин винаги е взимал най-доброто.

            Теодор се обърна за миг към съпругата си. Тя го разбираше достатъчно добре, за да знае, че поне малко завиждаше на успехите на приятеля си от детинство. Съпругът ѝ беше състезателна душа по природа и приемаше навътре всичко, в което не беше на първо място. Именно поради тази си черта прие като неуспех досещането за името на групата от преди малко.

            -Малко завист е приемливо - пошегува се тя.

            -Е, нали знаеш. Не си виждал някой толкова години, четеш за успехите му в медиите, няма как човек да не завиди малко, напълно е нормално.

            -Но на теб нищо не ти липсва в живота - тя постави ръката си върху рамото му.

            Той се обърна с лице към нея. Съзнаваше отлично, че тук трябва просто да потвърди, просто да каже нещо мило към нея и това щеше да е напълно достатъчно, но не го допусна и моментът отмина. Като реванш вдигна ръка от скоростния лост и потупа жена си по крака, което трябваше да замени липсата на изречената блага дума.

            Наближаваха целта си и в неусетно настаналия здрач сивите фасади бяха заменени с блясъка на множество лампи. Те даваха друг облик на града, чист облик богат на различни цветове. Паркираха пред новото здание и Теодор отвори вратата на съпругата си, както правеше неизменно от първата им среща насам.

            -Никога не съм вечеряла в ресторант със звезда „Мишелин“ - изрече тя вгледана в луксозното заведение.

            -Павлин винаги взима най-доброто - мъжът ѝ повтори фразата като досада се четеше в гласа му.

            -Изглежда прекрасно - Стиляна реши да убие нотките на негативизъм.

            -Всичко ново обикновено е - автоматично отговори той.

            Закрачиха по стъпалата описани отстрани със саксии с всестранни тропически растения. Саксиите бяха от бамбук, който преобладаваше и из интериора на ресторанта. Но без да се натрапва на очи и лъха на Азия, а изчистено, стилно, както подобава на класно заведение.

            -Вълнуваш ли се? - попита Стиляна, стискайки все по-силно ръката му, всъщност желаеща да сподели собственото си вълнение.

            -Да - отговори той машинално, но неговите мотиви не бяха продиктувани нито от лъскавия ресторант, нито дори от срещата със стария му приятел. Лъскави ресторанти много, а стари приятели - дори те се намираха в доволно количество. Не, негово вълнение се криеше в нещо, което съпругата му не знаеше. То щеше да се намира или отляво, или от дясно на Павлин и щеше да убие Теодор, както го беше убивало през годините от последната им среща.

            -Добър вечер - поздрави ги хостесата. - Имате ли резервация?

            -На името на Христофоров - изрече Теодор.

            Хостесата в тъмната си, спускаща се плавно по младото ѝ спортно тяло прокара пръста си с безупречен френски маникюр по книгата за гости и след кратко намери търсеното.

            -Очакват Ви. Моля, последвайте ме - изрече младото момиче и закрачи с грацията на котка, която осъзнаваше преимуществото си над останалите не до толкова породисти създания от собствения си вид.

            -Гостподи - помисли си Теодор, дори жените работещи тук заслужават звезда „Мишелин“.

            Последваха я навътре, подминавайки зоната с множество маси и навлизайки в частта определена само от сепарета. Стигайки до един ъгъл, където навярно беше входът към тяхната маса, тя се спря и им направи знак да заповядат навътре.

Нещо се присви под гърлото на Теодор, но той пристъпи напред, беше късно за биене на отбой. Завиха зад указания им ъгъл и каквото беше чакал едновременно със страх и желание се случи. Там го посрещнаха незабравимото лице с незабравимите очи, а до собственичката им стоеше приятелят му Павлин.

            Погледите на седящата на масата и Теодор останаха един върху друг само за миг, но това беше напълно достатъчно. За някои неща времето е относителна величина. Егоистът в Теодор се надяваше и тя да е изпитвала същата празното през годините от последната им, не до толкова приятна среща.

            Как е възможно, питаше се той, да не се е променила през всичките тези години? Как е възможно тя да не му е все така безразлична? Как е възможно Павлин винаги да получава най-доброто.