Дъх на есен

Днес е също такъв есенен ден с дъх на току-що отронени листа – точно като тогава – една година назад, когато бързах да се прибера обзета от някакво странно предчувствие, че нещо много важно ще се случи..... Сухите листа под краката ми хрущяха сякаш предупреждаваха, че няма да се върнат там горе по оголелите клони на дърветата. А въздухът все още ухаеше на лято, макар и цял месец след завръщането ни от Балчик. Винаги съм обичала морето, мирисът му на водорасли и йод, който сега някак странно се смесваше с все още топлия Софийски въздух, а дъхът на червеникаво-жълтите листа, застлали тротоара на нашата уличка, навяваха някакво предупреждение, че разстоянието оттук до... следващото море... беше цели дванайсет месеца.

Холът на малкото ни уютно апартаментче в София беше пълен с рапани, мидички и снимки, от които приветливо се усмихвахме ние тримата – Димо, синът ни Христо и аз.... Спуснах се към телефона да се обадя на Димо. Но някаква внезапна мисъл ме спря – не ми се искаше да го припирам с обичайния си въпрос „Кога ще се прибереш?“ Оценявах неговата жертвоготовност: първо беше останал в Англия цели четири години след като аз и Христо се завърнахме в България. Идваше при нас само за ваканциите ни на море, а пък сега, след като и той си дойде за постоянно, започна да работи на каса във Фантастико, за да не ни натоварва финансово. Не го и питах за пари, защото знаех, че са го уволнили от работата му в английската компания за мокети, където работеше, и не са му осигурили никаква компенсация. А и той беше прекалено горд и не искаше да ни затруднява материално. Казваше, че е щастлив, че се е завърнал, че работата му във Фантастико му позволяваше да пазарува храна за вкъщи, и че може да вижда сина си и жена си всеки ден. И ние бяхме щастливи! Отново бяхме сговорно семейство като всички други, чувствахме се по-сигурни само като знаехме, че сме под един покрив. Димо спеше в стаичката с балкона, който гледаше към китно комунално дворче. Работеше на касата в супермаркета на смени, но обикновено нощна смяна. Никога не съм била ревнива, но му се обаждах по мобилния да го питам до колко ще работи единствено от тревога, че ще се връща посред нощ – той ми беше казал, че след като затвори, магазинът изисквал всички касиери да се отчетат. Ние с Христо винаги го чакахме, и мисля, че това радваше Димо.
Горкичкият! Работи нощем, за да не ни натежи финансово! – жалех го аз. Да, това е думата! И сигурно това да жалиш е частица от онова огромно нещо – любовта... Необятна като морето, необяснима като него, пълна с копнежи и скрити подводни вълнения, обезпокояващо спокойна, примамливо буреносна...
Починах си малко, като геройски устоях на изкушението да му звънна и да го питам как е, много ли е уморен, гладен ли е, и се завтекох към кухнята да приготвя някаква вкуснотийка за вечеря. През това време Христо се върна от лекции, помота се около мен и се затвори в стаята си да си пише с приятели по месинджър. Отскочих до балкончето да потърся чиста пижама за Христо. Проверих изсъхналото пране на простора и грабнах една чиста пижама. Докато прекосявах стаята на Димо, изведнъж забелязах, че Димо си е забравил телефона на бялата масичка под огледалото. Отначало не обърнах особено внимание и извиках на Христо:
- Маме, стига с тия телефони! Върви да се изкъпеш!
Христо шеговито ми се скара: - Ма-мо! Стига!
Помислих си: „Наистина – стига пък и аз съм се отнасяла към сина си като че ли е на пет години!“ Но все пак настоях по навик: - Хайде под душа! Ей сега ще ти изгладя чиста пижама! – Влязох отново в стаята на Димо да взема дъската за гладене. Когато Димо си дойде при нас за постоянно, стаята с балкончето стана негова, но аз продължавах да гладя прането в нея, защото холът ни беше преходен и ‚опън-план‘ с кухничката. За да направя хола по-светъл, в центъра на всяка от вратите към трите стаи поставихме с Христо малки разноцветни витражи с ромбоиден контур. Те бяха дело на художник-сценографа на една от моите постановки, който се занимаваше със стъклопис. Тези лъчисти витражчета бяха истинско чудо! Изведнъж внесоха много цвят и нещо тайнствено, обещаващо, с привкус на някаква източна култура. Асиметричните ромбчета и триъгълници в ярко-синьо, зелено, жълто и червено ясно очертаваха върху ромба на всеки витраж контурите на майка прегърнала дете. Бях казала на художника, че ми се иска да загатне тези фигури върху стъклото, като единствените закръглени очертания в многоцветната плетеница от заострени форми да бъдат главите на жена и дете. Като ги поставихме в центъра на белите врати, от тях наистина заструя светлина и холът ни от миниатюрно преходно пространство се превърна в уютен кът, едва ли не в своеобразен параклис. Бяхме щастливи и тези цветни стъкла като че отразяваха светлините на нашето щастие...
Прекосявайки хола, докоснах с пръсти иконката на лавицата между двете врати и бързо влязох в стаята на Димо за да изгладя преди Христо да се е изкъпал. Но нещо привлече вниманието ми отново и този път не издържах – взех забравения телефон и докоснах екрана му: не беше заключен.
Почти изпуснах телефона. Пръстите ми се разтрепераха. Не можех и да мисля за гладене! Приседнах на стола до масичката и като почувствах опората й изпод лактите си, внимателно взех телефона като че мъ се извинявах за дързостта си..... Да! Наистина не беше заключен! Дъхът ми спря. Знаех, че върша нещо, което не биваше да върша. Но все пак не устоях. Натистиснах бутончето. Екранът превключи на СМС-ите. Кликнах произволно на един от тях. Отвори се кратко съобщение на развален английски език: „Знам, че направих нещо непростимо, но все пак обади ми се! Обичам те!“... Дъхът ми спря. Кучката му с кучка! Коя ли пък ще е тая?! Взрях се в текста отново. Не! Съобщението не беше до Димо! Беше от него! До някоя си!.... Жадно запрепусках надолу през другите съобщения – беше дълъг „диалог“. Димо се извиняваше, че се е сбил с някакъв ухажьор на тази негова незнайна приятелка. А тя му отговаряше с по една дума, и то доста грубо: „Престани!“, „Моля те, контролирай се!“.... Цялата треперех. Димо е имал любовница. В Англия. Разваленият английски на който си пишеха свидетелстваше за това, че за нито един от двамата английският не беше роден език. Погледнах датата: 12 януари. Това беше по-малко от седмица преди деня, в който Димо беше дошъл при нас за постоянно! Значи той е поддържал тази връзка почти до момента на полета към България....
Кореспонденцията беше дълга. Едногодишна. И през цялото това време Димо ми се беше обаждал ежедневно. Чак сега си припомних, че на няколко пъти по време на тези обаждания като че чувах нечии стъпки, скърцане на врата, но моментално отхвърлях досадното съмнение. Нито веднъж не го попитах „Има ли друг човек при теб?“ А е имало... През цялото време е имало!
Нямах сили да стана от стола. Ютията предупредително изпускаше пара. Сега какво да правя? Да му кажа ли, че съм открила?... Не... не, няма да мъ кажа, мислех си. И почнах да плача. И да гладя. Изгладих всички пижами, четири чаршафа и една фъзглавница... Не. Не може да бъде! Привидяло ми се е! Или това е сън! Грабнах телефона отново. Нямах сили да продължа. Върнах екрана в началното му положение. Няма да му кажа. Нищо. Нищичко няма да му кажа. А как ще се гледаме в очите? За какво ще си говорим?... Кристина! Тя се казва Кристина. Обхвана ме злоба. Трийсет и две години брак! Какво право имаше тая Кристина да се вмъква между нас?!... Сега вече почти ридаех с глас. Това е била дълга връзка! Стисках телефона. От нерви бях превключила на Вайбър – о! Снимка?! Тя е руса! Бледа и, както си помислих, доста безизразна.... Позира. Беше издала напред някак неестествено тънките си устни. Под снимката имаше съобщение с вчерашна дата: „благодаря, че избяга, но знам, че ще ме помниш дълго!“ И отново – с типичните за източноевропейците грешки на английски. Значи си пишат! И до днес! Задушавах се от гняв. Не беше ревност. Беше излъгано доверие. Плъзнах екрана надолу. И видях отговора му: „А ти ще ме забравиш. Защото ще дойде следващия на опашката.“ Значи тя го е измъчвала, карала го е да ревнува. Кой знае дали не му е искала пари... Стоях и разглеждах тая гнусна кореспонденция повече от час. Един час, в който се разтвориха трийсет и две години...
..... Днес е също такъв есенен ден с дъх на току-що отронени листа. Точно като тогава – една година назад, когато бързах да се прибера обзета от някакво странно предчувствие, че нещо много важно ще се случи..... И то наистина се случи. Онази съдбовна вечер, когато някаква необяснима за мен сила ме подтикна да се престраша и да погледна телефона на мъжа ми. Така е трябвало да стане. Не съжалявам. Нашите трийсет и две години брак не са изчезнали. И знам, че е било любов. Дълга, трудно изградена. Разцепена като от мълния от едно случайно разкритие. Аз, разбира се, не можах да скрия от Димо какво се случи в стаичката с балкончето. Той си тръгна. Не знам къде е сега. Знам само, че ме е лъгал. Вече не изпитвам гняв. Изпитвам само – не, не е болка, а някакъв спомен за болка. Сигурно сме се обичали. Сигурно това между нас е било любов! Не можахме да я опазим. Оказа се тленна. Не като онази в приказките. Или може би само частица от онази, огромната.... необятна като морето, необяснима като него, пълна с копнежи и скрити подводни вълнения, обезпокояващо спокойна, примамливо буреносна...