ПЕТРА

Не тичай по скалите да ме стигнеш.

Криле вдигни и поеми ме горе -
на стъпка от върха,
сред камък ронен от вековете.
И от прашни хора.
Събувам се и времето се свлича
в беззвучието пясъчно на дребно.
Топя се в поглед, сладостно изтичам
в печат на всеки миг от слънце жегнат.
Сред този дом и храм, вкопан в скалите,
в платно от пъстроцветие се вплитат
на охрата изящните отсенки,
окото Юпитерово отварят
и мамят с хлад на пещeра.
Не питам.
По пясъка следите ми говорят.
Потъва меко в дюните простора
и тъмното изприда тишината.
Сред нея на зениците искрата
спасително-светулчесто примигва.
Остава дъх на прясно козе мляко,
разплискано по пътя, на звездите
с ведрата попрелели дето скитат...