Самоубийство или убийство

Нощта взе одеяло и покри небето с мрака, от глава до пети. Прегърна го тихо и се остави на тишината. Луната светеше ярко, замествайки слънчевата светлина. Звездите, седяха като милиони цветенца в голямата морава и танцуваха пролетен валс.

Градът спеше също. Тук там се намираше някоя светеща лампа. Сигурно децата бяха наплашени с чудовището, което се крие под леглата им и чака удобен момент да излезе и да разкъса плътта им, вкусвайки сочната червена кръв.

Не всички имаха семейства. Някои бяха твърде заети с работа и кариера, че да им остава излишно време за деца и семеен уют.

Към този тип хора спадаше и Бе Джухьон. Тя беше красиво, умно и талантливо момиче. Не може да се отрече, че постоянно я сваляха. Тъмната ѝ кестенява коса се пускаше надолу, като краищата, които стигаха до средата на гърба ѝ бяха прегънати навътре. Бледата кожа на лицето ѝ лъстеше на светлина, гладка като заледена река. Малките ѝ дръпнати очи, толкова прелестни. На тъмнината се струваха сапфирени, даже черни. На слънчевите лъчи кестеняво-жълтеникави, напомнящи кехлибар. А когато бе до морето, зелено-кафяви като водораслите. Тънки пухкави устни, зацапани с лек блестящ гланц, колкото да не се напукат.

Днес беше хубава както винаги, но прекалено изморена. Караше по улиците с пълна скорост, докато не стигна моста. Мъглата бе твърде гъста, което накара корейката да намали скоростта.

Наближи средата и всичко се случи за секунди. В нищото забеляза черна фигура да се надвесва над моста. Джу се загледа, в опит да проясни гледката, но не осъзна кога се бе преместила в съседното платно и към нея с бясна скорост се движеше товарен камион. По-голямото превозно средство в последния момент зави на ляво и спря блъскайки черната фигура.

Корейката веднага натисна спирачките на автомобила и излезна. Затича се към мястото на произшествието и едвам не се разплака. На пътя лежеше младо момиче, горе долу на нейната възраст, обляно с кръв. Приклекна до него, постави главата му в скута си и сълзите ѝ потекоха. Шофьора на камиона слезна и като видя зрелището, моментално набра бърза помощ.

Джухьон не разбираше, защо плаче. Не познаваше момичето. Но когато го видя, нещо в нея се пречупи. Всичко човешко в нея излезна от дебелите решетки на собствения ѝ затвор. Непознатата бе беззащитна. Красивото и лице обсипано с дракони и капчици кръв. Парченце стъкло изскачаше от корема ѝ, а алената течност без разрешение се изливаше, върху асфалта и краката на Бе.

Спешна помощ пристигна и кестенявокосата с нежелание пусна слабо тяло на другата. Качи се в линейката, а сълзите не спираха да се стичат по лицето ѝ. Чувстваше се виновна. Ако не се бе загледала, камиона нямаше да завие и всичко това да се случи, заради нея. Чувството за вина натежа още повече на сърцето ѝ.

Минаваха седмици, откакто момичето бе в кома. Машината показваше едно и също. Пулс шестдесет и девет, осемдесет и четири удара в минута. Никакви влошавания или подобрения не отчитаха показателите.

Джухьон ходеше на посещение всеки ден, когато бе свободна. Влизаше в болничната стая с надеждата, че тя ще се събуди. Но щом погледнеше към апарата, вярата изгаряше.

Сърцето й се разтапяше и в същия момент се свиваше, когато виждаше непознатата в това състояние. Забеляза колко красива бе спящата. Черната й коса спираше малко под раменете, като всички кичури бяха леко накъдрени с преса. Гримът отдавна беше изчистен, което караше лицето й да изглежда още по-натурално. Слабото й тяло едва-едва удържаше напрежението от всички игли забучени по него.

През последните няколко дена странно чувство обгръщаше душата на корейката. Всеки път, когато зърнеше момичето, я нахвърляше едно спокойствие. Взимаше стол, сядаше близо до леглото и хващаше едната й длан в своята. При това движение тръпки полазваха тялото й. Разказваше на непознатата за случки от работата, по пътя или вкъщи. Преди да си тръгне даряваше момичето с целувка по челото. Привърза се към нея.

Така за пореден ден влизаше в болницата. Слезна до кафенето да си вземе чай и тръгна към стая двеста и четири. По пътя срещна лекаря на момичето, доктор Ким Джънгу. Двамата проведоха много болезнен разговор, който от части засегна Джу. Очите й се навлажниха и тя влезна в стаята, оставяйки доктора сам с думите „ Трябва ми време да си помисля ".

Настани се на малкото дървено столче, положи главата върху мъртвешко ледената длан на момичето и остави сълзите й да се стичат. Това не беше възможно... Защо искаха да изключат машината ? Някои прекарваха в кома година, даже и повече, но това невинно младо същество изкара само месец и сега искаха да разделят тялото с душата й. Корейката не осъзнаваше, но малко или много започваше да изпитва повече от загрижени чувства към чернокосата.

Нещо под нея се размърда. Джу повдигна глава и се шокира. Момичето бавно отваряше очи, приспособявайки се към непоносимо светлата стена. Без да очаква повече сигнали, кестенявокосата се изтича в коридора, в търсене на доктор Ким.

Отне доста време, докато извършат всички прегледи на непозната, но Джу седеше отвън на диваните и търпеливо чакаше всичко да отмине. Неистово желание да се запознае с чернокосата обземаше мислите й. Чудеше се какво тя правеше там, на моста в онзи късен час ? Да не би да правеше опит за самоубийство ? Всички тези и произволни се размишление не й дадоха покой.

Докторите излезнаха от помещението и помолиха Джу да не се бави много, защото момичето се нуждае от почивка.

– Здравей ! - каза смутено по-голямата, след като прекрачи прага на стаята.

– Здравей ! Какво търсиш тук ?

– Аз... Как да започна ? Бях на мястото на катастрофата и съм ти многократен посетител.

– Разбрах. Благодаря ти !

– Така и така сме започнали, да се опознаем ? - в гласа на Бе се усещаше нотка надежда. - Аз съм Бе Джухьон.

– Сълги. Канг Сълги.

– Е Сълги, какво правеше на моста онази нощ ?

– Знаеш ли какво е чувството да си отхвърлен ? - Сълги погледна към Джу която само кимна. - Някои хора казват, че е по-добре да си сам, но явно аз не мога. Всички, които искрено обичам, по-скоро обичах ме захвърлиха като старо парче плат. Избледняло, изпокъсано, ненужно никому. А какво правиш, когато се чувстваш така ? Прощаваш се с жалкия си живот.

– Това е неприемливо ! - тросна се по-голямата - Ти също си човек, имаш емоции и чувства, които не можеш дълго да държиш за решетките на собствения си затвор. Хора като теб неразбрани, отхвърлени, не обикнати заслужават да живеят. Именно те, защото душата им е невинна, но сърцето осквернено и наранено.

Бистри, тежки сълзи започнаха да се спускат по лицето на Сълги. Джу седна на леглото и я придърпа в обятията си. Усещаше мъката й. Незнайно защо, но искаше да я предпази от всичко. Искаше тя да е в безопасност и никога повече да не вижда горчивите й сълзи. Те караха сърцето на Бе да се свива от притеснение и болка.

Месеците минавах неусетно за двете момичета. Сближиха се, прекарваха доста време заедно. Сякаш им казваха, че са създадени една за друга. Помагаха си, изслушваха се, понякога просто седяха в мълчание. Компанията една на друга беше достатъчна. Не бе обходимо да изричат и дума, защото само с поглед се разбираха.

Един ден Джухьон и Сълги се прибираха от работата на по-голямата. Двете вървяха по моста, който всъщност бе и тяхната първа среща. Кестенявокосата бе подхванала под ръка другото момиче и се усмихваше. Сълги се загледа в Джу. Чудеше се как е възможно тази жена да й повлияе по този начин. Всеки път, когато видеше нейното частливо изражение, неяо в нея се разтапяше. Сърцето й забързваше ритъмът си, а в стомаха й летяха пеперуди.

Чернокосата се спря на място. По-голямата я погледна въпросително, което малко смути по-малката.

– Джу, мисля, че трябва да поговорим.

– Няма проблем ! Кажи ми какво те притеснява.

– То не е притеснение, но... - гласът й поддаде, не можеше да изрече нито дума повече.

Сълги просто го направи. Приближи се до Джу и сля устните им в едно. Първоначално по-голямата остана в шок, но бързо се опомни и отвърна на целувката. Темпото им толкова бързо. Удоволствието замъгляваше умът им. Бе толкова приятно да усещаш човека, когото толкова обичаш близо до себе си. Тялото ти да настръхва при нежните й докосвания, а душата ти да е в еуфория.

Джу задълбочи целувката. Вкара езика си в устната й кухина, като обходи всяко едно кътче. Езиците им се пресрещнаха и водеха борба за надмощие.

Краката на по-малката се подкосиха. Имаше чувството, че ще падне, но Джухьон уви едната си ръка около кръста й. Разстоянието между тях се скъси до толкова, че въобще да не остане.

Цялата тази целувка бе обсипана със страст, любов, желание. Двете се нуждаеха една от друга. Допълваха се, градяха едно цяло. Сега тази момент изпълни всичките им мечти. Никога повече нямаше да се чувстват самотни, отхвърлени от обществото, защото имаха една друга. Това им бе достатъчно.

Отделиха се от недостига на въздух и опряха челата си. Дишаха тежко и запъхтяно, но удоволствието бе опиянително.

Чу се гръм. Сълги потрепна и се загледа. Беше простреляна. Въздухът бе раздран от втори гръм. Този път куршумът бе към Джу. Двете се строполиха земята. Пиян мъж се надвеси към тях и ехидно се изсмя.

– Такива отрепки като вас, жалки нямат право да живеят. - след думите си, той избяга.

Момичетата се спогледаха. Знаеха, че това са последните им мигове живот. Прегърнаха се и Джу зашептя тихо :

– Съл, ти си най-красивото и невероятно същество, което съм срещала. Да, първата ни среща не бе много удачна, но аз се радвам, че те опознах, че прекарах времето си с теб и най-важното, че се влюбих в теб. - по-голямата дари момичето в прегръдките си с нежна целувка.

– Обичам те, Бе Джухьон !

– И аз теб, Канг Сълги !

Това бяха последните им думи преди дъхът да им спре. Животът бе жесток, наистина жесток. Но той позволи да Сълги да си тръгне, чак тогава, когато усети истинската любов, когато се почувства щастлива. Любовта е болка и радост, но никога не ти дава да си сам.